Г-ца Добродуш извади от чантата си дебел лист хартия и го сложи на бюрото.
— Това е банков запис за пет хиляди долара, издаден от Кралската Банка на Анкх-Морпорк.
Адвокатът се усмихна.
— Име, което вдъхва доверие — каза той и бързо добави: — Поне така е било винаги досега. Подпишете, където съм отбелязал, моля.
Адвокатът я наблюдаваше внимателно, докато тя подписваше и на нея й се стори, че е затаил дъх.
— Ето на — каза тя и бутна договора обратно към него.
Адвокатът не се стърпя.
— Може би сега, когато договорът ви е подсигурен, ще бъдете така добра да задоволите любопитството ми, мадам?
Г-ца Добродуш хвърли поглед наоколо сякаш очакваше зад тежките дървени полици да са се притаили десетки шпиони.
— Умеете ли да пазите тайна, г-н Приш?
— О, разбира се, мадам. Разбира се!
Тя отново се огледа конспирателно.
— Въпреки това, най-добре да не повишавам глас — изсъска тя.
Той кимна и обнадежден се наведе напред, при което за първи път от години усети женски дъх в ухото си:
— Аз също умея — сподели тя.
Това се беше случило преди почти три седмици…
Човек можеше да научи някои много изненадващи факти, докато се катери по водосточна тръба през нощта. Например, хората обръщаха по-голямо внимание на тихите звуци — щракване на прозоречен райбер, дрънване на шперц — отколкото на трясък от тухла, разбиваща се на паважа или дори (това все пак беше Анкх-Морпорк) писък.
Вторият тип шумове бяха силни и отчетливи, бяха публични, което ги правеше обществен проблем, следователно, проблем засягащ всеки друг, но не и мен. Малките тихи звуци обаче се разнасяха съвсем близо и говореха, че домашната неприкосновеност е нарушена, а това ги правеше лични и неотложни.
Ето защо той се опитваше да избягва малките шумове.
Под него каретният двор на Пощенската станция бръмчеше като преобърнат кошер. Бяха успели да поправят обръщалото на каретите, което вече работеше съвсем прилично. В момента тъкмо пристигаха нощните каретите, а новият Юбервалдски Експрес блестеше на светлината на лампите. Изобщо всичко вървеше чудесно, което именно беше причината за среднощния катерач всичко да върви на зле.
Катерачът заби един клин в податливия хоросан, пренесе тежестта си, вдигна кра… Проклет гълъб! Птицата изхвръкна стресната, другият крак на мъжа се подхлъзна, той изпусна тръбата и, когато светът отново дойде на фокус, той прецени, че единственото, което го спира да се срещне отблизо с паважа далече долу, беше ръката му вкопчена в клина, който обаче не беше нищо друго, освен дълъг плосък пирон с Т-образна хватка.
А срещу стената не може да се блъфира, съобрази мъжът. Ако се залюлееш, може и да успееш да се вкопчиш с ръка и крак в тръбата, но пък може и клинът да се измъкне.
Дооообрееее…
Той разполагаше с още клинове и малък чук. Дали ще успее да забие нов клин, без да изпусне първия?
Над него гълъбът се присъедини към колегите си на по-висок перваз.
Катерачът заби новия клин с толкова сила, колкото се осмели да вложи. Извади чука от джоба си и докато експресът долу потегляше сред звън и тропот, удари клина веднъж здраво.
Клинът хлътна. Човекът пусна чука, като се надяваше тупването му да бъде заглушено от общото оживление, и сграбчи втория клин преди още чукът да е стигнал до земята.
Дооообрееее. И ето че сега… нямаше мърдане?
Водосточната тръба беше на по-малко от метър от него. Добре. Това трябваше да свърши работа. Да премести и двете си ръце на новия клин, да се залюлее леко, да сграбчи тръбата с лявата си ръка и после ще може да се изтегли отвъд празното пространство. След това ще трябва само…
Гълъбът проявяваше нервност. Което за гълъбите е обичайното състояние на духа. Той избра точно този момент да освободи напрежението.
Дооообрееее. Поправка: двете ръце на мъжа се оказаха вкопчени във внезапно станалия изключително хлъзгав клин. По дяволите.
В този момент, понеже нервността преминава през ято гълъби по-бързо, отколкото нудист през женски манастир, мъжът се оказа под тих, но интензивен обстрел.
Има моменти, когато изразът „От това по-добре няма накъде“, просто не може да ти хрумне.
А след това отдолу се дочу глас.
— Кой е там горе?
На ти сега незабелязано пуснат чук. Но поне би трябвало да не могат да го видят. Хора, които вдигат поглед от добре осветен двор, едва ли различават нещо в мрака. Но пък не им и трябва. Те вече знаеха, че той е там.
Дооообрееее.
— Добре, спипа ме, шефе — провикна се катерачът надолу.