Влаго пристъпи напред и старата дама с мъка се изправи на крака с помощта на два бастуна с дръжки от слонова кост. След това тя рязко пусна единия бастун, сграбчи брадичката на Влаго и започна да го оглежда внимателно, като въртеше главата му насам-натам.
— Хм, да — каза тя, като отстъпи назад. — Точно, както предполагах…
Вторият бастун се стрелна, закачи краката на Влаго и го просна по гръб като пречупена сламка. Докато той лежеше зашеметен на дебелия килим, г-жа Охол продължи размишленията си триумфално.
— Вие сте крадец, измамник, шмекер и изобщо изпечен мошеник! Признайте си!
— Не съм! — Влаго успя да възрази слабо.
— Също и лъжец — допълни г-жа Охол ведро. — А вероятно и самозванец! О, хич не си хабете невинната физиономия за мен! Убедена съм, че вие сте абсолютен шарлатанин, сър! Не бих ви поверила дори задачата да ми донесете кофа вода, ако гащите ми вземат че пламнат!
След това тя здраво сръга Влаго в ребрата.
— Е хайде де, цял ден ли ще се излежавате? — сопна му се старицата. — Ставайте, човече. Все пак, не съм казала, че не ми допадате!
Влаго внимателно се изправи на крака, но главата му още се въртеше.
— Дайте си ръката, г-н Мустак. Пощенски началник, значи? Ама си ви бива! Дайте я тук!
— Какво? О… — Влаго пое ръката на старицата. Все едно сграбчи студен пергамент.
Г-жа Охол се изсмя.
— Ама, разбира се, същото непоклатимо, вдъхващо доверие ръкостискане, което беше овладял и покойният ми съпруг. Никой честен човек не може да докара чак толкова честно ръкостискане. Не мога да си обясня, как тъй чак сега попадате във финансовия сектор.
Влаго се огледа. Бяха сами, прасците го боляха и някои хора просто не можеха да бъдат заблудени. Това тук беше една типична жилава бабка: с набръчкан като на пуйка врат; със солено чувство за хумор; извлича тихо задоволство от умерената жестокост; проявява откровеност, която се заиграва с грубостта, и по-важното, заиграва се със събеседника; държи всички да знаят, че не е някаква „дамичка“; навита на всичко, стига да не изисква да стои стабилно на краката си, а в погледа й се чете: „Мога да си правя, каквото си искам, ’щото съм стара. И освен това немирниците са ми слабост.“. Такива старици не могат да бъдат заблудени, но пък не е и нужно. Влаго се отпусна. Беше такова облекчение поне веднъж да не се налага да се преструва.
— Поне самозванец не съм — успя да каже той. — Влаго фон Мустак е истинското ми име.
— Да, личи си, че е име, което не носите по свой избор — съгласи се г-жа Охол и се върна на мястото си. — Въпреки това, вие очевидно разигравате театър и то през цялото време. Седнете, г-н Мустак. Няма да ви ухапя.
Последната й забележка беше придружена с лукав поглед, който казваше: „Обаче дайте ми половинка джин и пет минути да си намеря зъбите и ще видим какво може да се направи по въпроса!“. Тя посочи стола пред себе си.
— Сериозно? Аз пък помислих, че очаквате да ви се махна от главата — заяде се Влаго.
— Че защо да очаквам такова нещо?
— Заради всички епитети, с които ме описахте.
— Е, да, но не съм казала, че това ви прави лош човек — уточни г-жа Охол. — Г-н Каприз също ви харесва, а той отлично умее да преценява хората. Освен това, вие наистина свършихте чудесна работа с пощата, точно както казва Хавлок.
Г-жа Охол се протегна зад себе си и дръпна голяма бутилка джин върху бюрото.
— Питие, г-н Мустак?
— Ъъ, не по това време.
— На мен времето ми е оскъдно, сър, но за щастие джинът е в изобилие — Влаго я наблюдаваше как налива почти смъртоносна доза джин във водна чаша. След това тя вдигна чашата си и попита: — Имате ли си млада дама?
— Да.
— Тя знае ли ви що за стока сте?
— Да. Постоянно й напомням.
— На нея не й се вярва, а? Какво да се прави, такива са влюбените жени — въздъхна г-жа Охол.
— Не мисля, че това особено я тревожи. Тя не е… типично момиче.
— Аха, умее да се взира чак в дълбините на душата ви, предполагам? Или по-скоро, в дълбините на душата, която държите подръка, та хората да има в какво да се взират. Хората като вас… — тя направи пауза. — Хората като нас, винаги имат на разположение поне една съкровена същност, която да задоволява интереса на натрапниците, не е ли така?
Влаго реши да не й отговаря. Да разговаря с г-жа Охол беше като да стои пред вълшебно огледало, което го оголва до кокал. Вместо това отвърна просто:
— Тя общува предимно с големи.
— О? Грамадни глинени мъже, на които може да се вярва безрезервно, но които нямат абсолютно нищо, с което да докажат, че са мъже? Интересно, тогава какво ли търси тя у вас, г-н Мустак? — старицата размаха жълтав пръст в негова посока.