— Никога ли не сте влагал пари в банка?
— Не, не съм влагал.
— Е, как работят според вас?
— Ами, мисля, че вземат пари от богаташите и отпускат кредити на подходящи клиенти срещу лихва, а после връщат възможно най-малка част от лихвата.
— Така, а кои са подходящите клиенти?
— Всеки, който може да докаже, че всъщност няма нужда от пари?
— О, какъв сте циник. Но като цяло сте схванал идеята правилно.
— Значи в тая система няма място за бедняци?
— Не и в банките, г-н Мустак. Нямаме работа с хора, чийто приход е под сто и петдесет долара годишно. Такива като тях си държат парите под дюшеци и в буркани. Покойният ми съпруг винаги казваше, че единственият начин да се изкарват пари от бедните хора, е като се погрижиш да си останат бедни. В професионално отношение той не беше особено приятна личност. Имате ли още въпроси?
— Как стана така, че вие сте новият председател? — попита Влаго.
— Председател и управител — гордо го поправи Топси. — Джошуа обичаше да държи всичко в свои ръце. О, да, как само обичаше — добави сякаш на себе си. — Сега аз заемам и двете длъжности, заради едно вълшебна дреболия, наречена „наследяване на петдесет процента от акциите“.
— Мислех, че за такова вълшебство са нужни петдесет и един процента — отбеляза Влаго. — Дали останалите акционери не биха могли да наложат…
В дъното на помещението се отвори врата и влезе висока жена, облечена в бяло. Тя носеше поднос, чието съдържание беше покрито с кърпа.
— Време е за лекарствата ви, г-жо Охол — каза жената.
— Нямам никаква полза от тях, сестро! — сопна й се старицата.
— Знаете, че докторът забрани да пиете алкохол — сестрата погледна Влаго строго, сякаш го обвиняваше, че разнася няколко бутилки със себе си. — Тя наистина не трябва да пие.
— Е, аз пък не искам никакви доктори — г-жа Охол намигна на Влаго заговорнически. — Моите тъй наречени заварени деца плащат за това лечение, можете ли да си представите? Наумили са си да ме отровят! И разправят на всички, че съм се побъркала…
На вратата някой почука, не толкова, за да получи разрешение да влезе, а да оповести, че влиза. Г-жа Охол сграбчи арбалетите светкавично и вече ги беше извъртяла, когато вратата се отвори.
Г-н Непреклон влезе с Г-н Каприз под мишница. Палето все още ръмжеше.
— Казах да чукаш пет пъти! — извика му г-жа Охол. — Ами ако бях наринала Г-н Каприз?! Не можеш ли да броиш?
След това тя зачурулика на кучето, което всеки момент щеше да се пръсне от радост, че вижда някого, от когото е било разделено цели десет минути.
— Къде ми е малкото капризче? Ти добро момче ли си ми? Той добро момче ли беше, г-н Непреклон?
— О, да, мадам. Извънредно — дори сладолед с вкус на змийска отрова не би могъл да бъде по-смразяващ от гласа му. — Мога ли вече да се върна към задълженията си?
— Г-н Непреклон смята, че аз идея си нямам как се управлява банка, нали Г-н Каприз? Какъв ни е глупав той, нали? Да, г-н Непреклон, свободен сте.
Влаго си припомни една стара поговорка от Бхангбхангдук: „Когато една старица злослови с кучето си, кучето е обречено да се превърне в нечий обяд.“ Изглеждаше удивително подходяща за случая, а случаят беше такъв, че му се щеше да си плюе на петите.
Той се изправи.
— Радвам се, че се запознахме, г-жо Охол. Аз ще… обмисля всичко.
— А вече срещнал ли се е с Хюбърт? — въпросът й изглежда беше насочен към кучето. — Непременно трябва да се види с Хюбърт преди да си тръгне. Опасявам се, че финансите са му малко мътни. Непременно го заведете при Хюбърт, г-н Непреклон. Хюбърт умее да обяснява отлично.
— Щом настоявате, мадам — отвърна Непреклон, като гледаше кучето кръвнишки. — Сигурен съм, че веднъж щом Хюбърт му обясни паричния поток, финансите вече няма да са му само малко мътни. Моля, последвайте ме, г-н Мустак.
Докато слизаха по стълбите, Непреклон се беше умълчал. Повдигаше едрите си ходила внимателно, все едно се опитваше да избегне пръснати по пода кабърчета.
— Г-жа Охол е жилава мила старица, нали? — наруши мълчанието Влаго.
— Струва ми се, че е прието хората като нея да се наричат „големи образи“, сър — отвърна Непреклон без ентусиазъм.
— Обаче компанията й може да изтощи човек, а?
— Ще се въздържа от коментар, сър. Г-жа Охол притежава петдесет и един процента от акциите на моята банка.
Неговата банка, отбеляза Влаго на ум.
— Странно. На мен тя ми каза, че е наследила петдесет процента.
— И кучето — отвърна касиерът. — Кучето притежава един дял, наследство от сър Джошуа, а г-жа Охол притежава кучето. Покойният сър Джошуа се радваше на чувство за хумор, което както разбирам, е минавало за дяволито.