— Г-ца Драперия е ценен ваш служител?
— Несъмнено. Тя изпълнява задълженията си много прилежно.
Той замълча за момент. Бяха достигнали върха на стълбата. Тогава касиерът се извъртя и погледна Влаго право в лицето.
— Работил съм тук цял живот, г-н Мустак. Бъдете предпазлив със семейство Охол. Г-жа Охол е най-добрата сред тях. Чудесна жена. Останалите… са свикнали да получават, това което искат.
Старо семейство, стари пари. Такъв тип семейство, значи. Влаго усети далечен копнеж като песен на чучулига далече в небето. Старите му навици понякога подаваха глава и опитваха да го изкушат. Например, когато видеше на улицата чужденец, понесъл карта на града в пълно недоумение, който просто си просеше да бъде лишен от парите си по някакъв услужлив и непроследим начин.
— Дотам, че да са опасни? — попита той.
Непреклон изглежда счете този откровен въпрос оскърбителен.
— Те не са свикнали да бъда разочаровани, сър. Опитаха се да изкарат г-жа Охол луда.
— Така ли? — искрено се учуди Влаго. — В сравнение с кого?
Вятърът духаше през град Голяма Зелка, чиито жители обичаха да го наричат Зеленото сърце на равнините.
Беше наречен Голяма Зелка, защото беше дом на най-голямата зелка в света и гражданите му не страдаха от излишно въображение, когато ставаше въпрос за измисляне на имена. Хората изминаваха мили, за да видят това природно чудо. Те се разхождаха из бетонния му интериор, надничаха през прозорците му, купуваха разделители за книги с формата на зелеви листа, зелево мастило, зелеви ризи, кукли Капитан Зелка, музикални кутийки, внимателно изработени от карфиол и алабаш, които изпълняваха мелодията на „Песен на любителя на зеле“, зелево сладко, пиво от къдраво зеле, пури, направени от съвсем нови сортове зеле, които местни девици навиваха върху бедрата си, вероятно, понеже така им беше по-удобно.
И, естествено, вълнуващите атракции на парк Зелев Свят също не бяха за изпускане. Там малките деца имаха уникалния шанс да се разкрещят ужасени при вида на огромната глава на Капитан Зелка и неговите приятели Били Броколи и Клоуна Карфиол. По-възрастните бяха добре дошли да посетят Института за проучване на зелето, който винаги беше покрит със зелен плащ. Растенията в близост до института изглеждаха някак необичайни, а понякога дори се обръщаха след минувачите.
И накрая… какъв по-добър начин да запечаташ ден, изпълнен с толкова вълнения, от позирането за снимка пред облечен в черно мъж и неговия иконограф. Мъжът снимаше щастливите семейства и им обещаваше да изпрати цветен портрет в рамка направо в домовете им срещу нищо и никакви три долара, включващи опаковка и доставка. Само един долар депозит, покриващ разходите, сър, и позволете да кажа, мадам, какви великолепни деца имате, същински съкровища, явно на вас са се метнали и споменах ли, че ако не сте доволни от портрета в рамка, тогава просто не ми изпращайте остатъка от сумата и дума няма да чуете от мен?
Пивото от къдраво зеле беше наистина добро, а и една майка никога не може да се насити на ласкателства относно децата си и вярно, че зъбите на мъжа изглеждаха много странно, сякаш имаха намерение да избягат от устата му, но пък никой не е съвършен и какво толкова има да губим?
Всичко, което можеха да изгубят беше един долар и те всички се връзваха. Който е казал, че не може да се заблуди честен човек, явно сам не се числи сред честните хора.
Някъде към седмото семейство един стражник почна да проявява интерес, така че мъжът в черно с подчертано внимание записа последното име и адрес и се изгуби в някаква странична уличка. Захвърли счупения иконограф върху камарата боклуци, където го беше намерил — беше евтин модел и духчетата отдавна се бяха изпарили — и се канеше да отпраши през полята, когато видя вятърът да подхвърля някакъв вестник.
За човек, оцеляващ благодарение само на собствената си находчивост, един вестник е цяло съкровище. Ако го натикаш под ризата си, вятърът не брули толкова остро. Можеш да го използваш да подкладеш огъня. За прекалено претенциозните вестникът спестява търсенето на репеи и други растения с широки, меки листа. А в краен случай, дори можеш да го прочетеш.
Тази вечер се беше надигнал лек бриз. Мъжът прегледа първата страница на вестника набързо и го натика под жилетката си.
Зъбите му се опитаха да му подскажат нещо, но той никога не ги слушаше. Човек можеше да полудее, ако вземеше да обръща внимание на всичко, което плещят зъбите му.
Когато се върна в пощата, Влаго потърси семейство Охол в справочника „Кое чие е?“. Те действително бяха от категорията на т.нар. „стари пари“, което означаваше, че безчинствата, с чиято помощ бяха натрупали началното си състоянието, бяха извършени толкова отдавна, че вече бяха изгубили историческата си значимост. Странна беше тая работа: ако баща ти е разбойник, правиш всичко възможно това да не се разчуе, но ако пра-пра-пра-прадядо ти е бил пират, търгуващ с роби, държиш всички да знаят тази подробност. Времето превръщаше злодеите в един вид бунтари, което носеше известен чар и не беше нещо, от което човек да се срамува.