— Крадец, а? — попита гласът изпод него.
— Нищичко не съм пипнал, шефе. Ама малко съм го закъсал. Дали не може да дадеш едно рамо?
— От Гилдията на крадците ли си? ’Щото звучиш като тях.
— А, не, шефе. То аз винаги наричам хората „шефе“, шефе.
Той не успяваше да огледа добре обстановката долу, но шумът му подсказваше, че коняри и кочияши, които в момента не бяха на път, са започнали да се струпват наоколо. Това нямаше да му е полезно. Срещите между кочияши и крадци обичайно се случваха по безлюдни пътища, където никой обирджия не си губи времето с лигави ултиматуми от рода на „Парите или живота!“. Когато такъв криминален елемент бъдеше заловен, правосъдие и мъст щедро се изсипваха върху него с помощта на удобна за размахване оловна тръба.
Отдолу се дочу приглушен разговор и явно беше постигнато някакво съгласие.
— Добре, господин Пощенски Обирджия — провикна се весел глас. — Ето какво ще направим, нали. Ще се качим горе на покрива, нали, и ще ти пуснем въже. По-добро предложение от това няма да получиш, ясно?
— Ясно, шефе.
Веселата нотка в гласа не предвещаваше нищо добро. Със същия весел тон човек произнасяше обръщението „приятел“ в израза „Какво си ме зяпнал, приятел?“. Гилдията на крадците плащаше по двадесет долара за всеки нелицензиран крадец, който им бъде доведен жив, а имаше толкова много начини да си все още жив, когато изсипят останките ти пред входа на Гилдията.
Той погледна нагоре. Прозорецът на апартамента на пощенския началник беше точно над него.
Дооообрееее.
Ръцете му едновременно успяваха да са изтръпнали чак до раменете и все пак да болят по цялата си дължина. Той чу грохота на големия товарен асансьор вътре в сградата, ударът от капака, който беше отметнат на покрива, и после стъпките, които го прекосиха. Усети въжето, което се удари в ръката му.
— Грабвай го или скачай — подкани го гласът, когато мъжът пропусна да хване въжето. — На нас ни е все едно.
От мрака се дочу смях.
Мъжете задърпаха здраво. Фигурата увисна, после се отблъсна от стената с крака и се залюля назад. Чу се звук от строшено стъкло тъкмо под улука и мъжете изтеглиха въжето празно. Спасителите се спогледаха.
— Добре, вие двамата завардете предната и задната врата, веднага! — разпореди се кочияш, който явно съобразяваше по-чевръсто. — С асансьора трябва да успеете да слезете преди него. Останалите ще го избутаме надолу етаж по етаж!
Докато трополяха надолу по стълбите и търчаха по коридора, от една стая се подаде мъж в халат, впери в тях изумен поглед и им се развика:
— Вие пък кои сте, дяволите ви взели? По-бързо, след него!
— Тъй ли? Ам’ че ти кой си — заяде се един коняр, като забави крачка и го изгледа кръвнишки.
— Туй е г-н Влаго фон Муфтак! — обади се кочияш изостанал назад. — Той е Пощенският началник!
— Някой нахлу през прозореца ми е се тръшна точно между… Искам да кажа, за малко да се тръшне върху мен! — извика мъжът в халата. — Избяга надолу по коридора! Давам по десет долара на човек, ако го хванете! И освен това името ми е Мустак!
Това би трябвало да прати мъжете по пътя им, но конярят явно беше обзет от подозрения.
— Я да те чуя как казваш „шефе“?
— К’ви ги плещиш бе? — сряза го кочияшът.
— Ми той малко звучи като оня тип — защити се конярят. — И освен туй, я какъв се е запъхтял!
— Бе, ти да не си изгуби ума? — укори го пак кочияшът. — Той е Пощенският началник! Той си има ключ! Ами че той държи всички ключове! Защо ще му е да влиза с взлом в собствената си поща?
— Аз викам най-добре да проверим в тая стая — не се предаваше конярят.
— Тъй ли? Аз пък викам, каквото и да прави г-н Мустак в собствената си стая, че така да се задъха, то си е негова работа — тук кочияшът намигна на Влаго многозначително. — И освен туй викам, че зарад’ твоята дебела глава, докато си стоим тук, едни десет долара на човек кой знае вече къде са избягали. Ще го прощавате, сър. Той е нов и не си знае още мястото. Ами ний да ви оставяме, сър — мъжът почтително вдигна ръка към оредяващите си къдрици. — И молим да ни извините за причиненото неудобство. Плюйте си на петите, мизерници!
Когато мъжете се изгубиха от поглед, Влаго се върна в стаята си и внимателно пусна резето на вратата.
Е, бяха му останали поне някакви умения. Тънкият намек, че в стаята му има жена определено беше се оказал решителен. Така или иначе, той наистина беше пощенският началник и наистина разполагаше с всички ключове. Оставаше около час до зазоряване. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Най-добре да се покаже ранобуден и да затвърди репутацията си на отдаден на работата си човек.