Разнесе се деликатно почукване и в стаята влезе Гладис. Тя крепеше много внимателно чиния сандвичи с шунка. Те бяха съвсем, съвсем тънички, понеже бяха приготвени по уникалния метод на Гладис. Тя слагаше цяло парче шунка между две питки, а после ги пресоваше с огромната си като лопата длан.
— Предположих, Че Ще Пропуснете Обяда, Пощенски Началник — проехтя гласът й.
— Благодаря, Гладис — отвърна Влаго.
— И Лорд Ветинари Е Долу — продължи Гладис. — Казва, Че Не Е Нищо Спешно.
Сандвичът спря на сантиметър от устните на Влаго.
— Той е в сградата.
— Да, Г-н Мустак.
— Разхожда се наоколо лично? — Влаго усети истински надигащ се ужас.
— В Момента Се Е Разположил В Отдел „Задънени Улици“, Г-н Мустак.
— Какво прави там?
— Чете Писмата, Г-н Мустак.
Не, помисли си Влаго мрачно, съвсем нищо спешно няма. Ами добре. Аз пък ще си изям сандвичите, които ми е приготвила милата дама голем.
— Благодаря, Гладис — каза той.
Когато тя излезе, Влаго извади пинцета от бюрото си, отвори един сандвич и започна да отстранява парченцата разтрошена кост, резултат от смазващата техника на Гладис.
След малко повече от три минути големът се появи отново и застана търпеливо пред бюрото му.
— Да, Гладис? — попита Влаго.
— Негова Светлост Пожела Да Ви Информирам, Че Посещението Му Продължава Да Не Е Спешно.
Влаго се втурна надолу по стълбите и действително откри Лорд Ветинари седнал в канцеларията на отдел „Задънени улици“4. Беше качил крака на бюрото пред себе си, в ръцете си държеше сноп писма и се усмихваше широко.
— А, Мустак — поздрави той и развя писмата. — Чудесно занимание! По-забавно от кръстословица! Това особено ми допадна: „Прайбухти татък ’птектъ“. Записах правилния адрес отдолу.
Той подаде писмото на Влаго. Беше написал: „К. Уислър, пекар, ул. Свинарски хълм 3“.
— Има три пекарни в града, за които може да се каже, че се намират срещу аптека — обясни Ветинари. — Но само Уислър прави онези не лоши кръгли бухти, които изглеждат сякаш някое куче си е свършило работата на чинията и някак е успяло да сложи глазура отгоре.
— Отлична работа, сър — поздрави го Влаго със слаб глас.
В другия край на стаята Франк и Дейв, които си прекарваха времето, като разшифроваха нечетливите, погрешно изписани, погрешно адресирани или чисто и просто налудничави писма, попадащи в отдел „Задънени улици“ всеки ден, наблюдаваха Ветинари с шок и благоговение. В ъгъла Дръмнот изглежда запарваше чай.
— Необходимо е просто да успееш да се вмъкнеш в ума на изпращача — продължи Ветинари, като разглеждаше писмо покрито с мръсни отпечатъци от пръсти и още нещо, което приличаше на останки от нечия закуска. Накрая добави: — В някои случаи, предполагам, умовете на авторите разполагат с обширно празно пространство.
— Франк и Дейв успяват да разгадаят пет от всеки шест писма — каза Влаго.
— Те са истински магьосници — съгласи се Ветинари.
Той се обърна към мъжете, които се усмихнаха нервно, отстъпиха назад и оставиха усмивките си да висят във въздуха пред тях, като един вид защита.
— Струва ми се, че им е време за кратка почивка и чаша чай — допълни патрицият.
Мъжете погледнаха Дръмнот, който наливаше чай в две чаши.
— Някъде другаде? — предложи Ветинари.
Никоя експресна доставка не се беше движила по-бързо от Франк и Дейв. Когато вратата хлопна зад тях, Ветинари се обърна към Влаго.
— Огледахте банката? Какви изводи си направихте?
— Бих предпочел да си натикам пръста в мелачка за месо, вместо да си имам работа със семейство Охол — призна Влаго. — Сигурно мога да измисля нещо за банката и Монетният двор има нужда от радикални промени. Но една банка трябва да се управлява от някой, който разбира от банки.
— Хората, които разбират от банки, са я докарали до сегашното й положение — възрази Ветинари. — Ето, аз например, не съм владетел на Анкх-Морпорк, понеже разбирам града. Точно както и банковата ни система, градът може да бъде разбран отчайващо лесно. Аз управлявам този град, защото успявам да го накарам той да разбере мен.
— Както и аз ви разбрах, когато ми разказвахте за ангелите, помните ли? Думите ви не отидоха напразно. Аз съм нов човек и ще се държа като такъв.
— Даже до там, че да приемете златистата верига? — попита Ветинари, докато Дръмнот му подаваше чаша чай.
4
Изобретение, с което Влаго беше особено горд. Жителите на Анкх-Морпорк имаха доста директен подход към писането на писма, който можеше да се обобщи така: „Аз знам какво искам да кажа, значи и на теб трябва да ти е ясно“. В резултат в Пощата пристигаха писма адресирани например: „Батко ми, Джон Дългия, пуд мостъ“ или „Гуспужа Смит, ’секи я знай, Кукличкити“. Острите и някак плашещи умове на служителите в отдел „Задънени улици“ с радост приемаха предизвикателството да разгадаят точните адреси в почивката си за чай, като в същото време играеха шах наум.