На вратата се почука.
— Влез, Гладис — извика Влаго и отново се зае да преглежда входящата си поща.
Вратата се отвори и зад нея се подаде разтревоженото бледо лице на Станли Хленч.
— Аз съм, сър. Станли, сър — каза лицето.
— Да, Станли?
— Завеждащ отдел „Марки“ в пощенската служба, сър — добави Станли, в случай че беше необходимо да се идентифицира съвсем точно.
— Да, Станли, знам — отвърна Влаго търпеливо. — Виждам те всеки ден. Какво ще желаеш?
— Нищо, сър — каза Станли.
Последва пауза, докато Влаго пригоди ума си към света, пречупен през мозъка на Станли. Станли беше… точен и търпелив като самата смърт.
— Поради каква причина си дошъл да ме видиш днес тук, Станли? — опита пак Влаго, като произнасяше внимателно всяка дума, така че изречението да е лесно смилаемо за ума на младежа.
— Долу има един адвокат, сър — обяви той.
— Но аз едва сега получих заплашителната… — започна Влаго и после се отпусна. — Адвокат? Каза ли защо е тук?
— Казва, че въпросът е от първостепенно значение. Придружават го двама стражници, сър. И едно куче.
— Така ли? — каза Влаго спокойно. — Ами, тогава най-добре ги покани горе.
Той погледна часовника си.
Таааакааа… Лошо.
Експресът за Ланкър щеше да отпътува след четиридесет и пет секунди. Той знаеше от опит, че може да се спусне по водосточната тръба за единадесет. Станли в момента слизаше надолу, за да доведе посетителите горе. Кажи го тридесет секунди, приблизително. Важното беше да се махнат от приземния етаж. Да се покатери на отпътуващата карета, да скочи, когато тя забави ход близо до Портата към Главината, да си вземе тенекиената кутия, скрита между подпорите на старата конюшня на улица Дървеняк, да се преоблече и маскира, да прекоси града, да се спре в онова кафене, близо до главния участък на Стражата, и известно време да държи семафорните съобщения под око; да иде до Квачка и пилци, където беше оставил друг сандък на съхранение при Джак „Да-пукна-ако-знам“; да се преоблече, да излезе с малката си чанта и шапката от туид (която скоро да смени с кафявото бомбе, скрито в чантата, за да не би Джак неочаквано да си върне паметта, стимулиран от внезапно придобита сума пари); да свие към района на кланиците, където да влезе в образа на говедаря Джеф и да прекара известно време в огромния вонящ бар Касапски орел, където пътуващите говедари обикновено отпочиваха от пътя. В стражата отскоро имаше вампир, а открай време и върколак. Е, да ги види как ще им хареса да си заврат деликатните носове сред този смрадлив коктейл от тор, страх, пот, карантия и урина. И това беше само миризмата от бара. В кланиците със сигурност щеше да е по-зле.
След това можеше да изчака до вечерта и да се качи заедно с останалите пияни говедари на някоя от каруците, каращи все още топла тор извън града. Стражата на портите никога не си правеше труда да ги проверява. От друга страна, ако шестото му чувство все още работеше, щеше да поиграе на напръстници с някой пиян нещастник, докато изкара достатъчно пари за малко шишенце парфюм и евтин, но свестен костюм трета употреба, купен от някой невзрачен магазин. После щеше да се оттегли в Пансиона на госпожа Евкразия Еликсирска за почтени работещи мъже, където с накривена шапка и чифт очила с телени рамки щеше да се превърне в господин Сластолюб Наперен, търговец на вълна, който отсядаше в пансиона винаги, когато беше в града по работа и не пропускаше да донесе на домакинята малък подарък, подходящ за жена на нейната официална възраст (която не съвпадаше непременно с реалната). Да, така щеше да е по-добре. Храната у г-жа Еликсирска беше питателна и изобилна. Леглата бяха добри и на човек рядко му се налагаше да споделя легло с някой друг.
Едва тогава можеше да се замисли за някакви истински планове.
Целият този сложен план се очерта пред вътрешния взор на Влаго светкавично. Външният му взор обаче попадна на нещо по-неприятно. Долу в двора един полицай се мотаеше между каретите и си бъбреше с кочияшите. Влаго разпозна сержант Фред Колън, чиито задължения изглежда се състояха предимно в безцелно скитане из града и празни приказки със сродни души.
Стражникът забеляза Влаго на прозореца и му помаха.
Не, ако сега побегнеше, нещата щяха да станат много сложни и неприятни. Трябваше някак да се измъкне от ситуацията тук на място. Все пак, реално погледнато, той наистина нямаше какво да крие. Просто писмото беше нарушило самообладанието му, нищо повече.