— Предполагам, че се очаква да ги води чрез вас — обясни адвокатът.
Сержант Ангуа отново стисна пищялката.
— А какво ще се случи, ако той умре — попита Влаго.
— О, да, благодаря, че ми напомнихте — г-н Въртел извади някакъв документ от куфарчето си. — Да, ето тук: в такъв случай акциите на кучето ще бъдат разпределени между останалите членове на семейството.
— Останалите членове на семейството? Какво, неговото семейство? Не мисля, че той държи връзка с роднините си!
— Не, г-н Мустак — поправи го Въртел. — Членовете на семейство Охол.
Влаго почувства, че изстива.
— Колко дълго живее едно куче?
— Обикновено куче? — попита Ноби Нобс. — Или куче, което стои между наследниците на семейство Охол и богатството им?
— Ефрейтор Нобс, запазете коментарите за себе си! — сопна му се сержант Ангуа.
— Прощавай, сержант.
— Ахъм — ново покашляне освободи пореден молец от устата на Въртел. — Г-н Каприз е свикнал да спи в апартамента на управителя в сградата на банката, г-н Мустак. Вие също ще трябва да спите там. Това е едно от условията на завещанието.
Влаго се изправи рязко.
— Не искам да имам нищо общо с това! Това завещание повече прилича на присъда. Човек не може така да командва хората отвъд гроба… добре, вие явно можете, сър, но тя не може да очаква просто да…
Пореден плик беше измъкнат от куфарчето. Г-н Въртел го подаде с усмивка, която не можеше да вещае нищо добро.
— Г-жа Охол пожела също да ви предам тази нейна лична, трогателна молба — каза той. — А сега, сержант, мисля, че е време да оставим г-н Мустак сам.
Те излязоха, но след няколко секунди Ангуа се върна в стаята с бърза крачка и без да каже нито дума или да погледне Влаго, отиде до торбата с играчки и пусна пискащия гумен кокал вътре.
Влаго отиде до кошницата и повдигна капака. Г-н Каприз го погледна, прозя се, а после се изправи върху възглавничката си на задни лапи и вдигна предните в умолителен жест. Опашката му се завъртя несигурно няколко пъти и огромните му очи се изпълниха с надежда.
— Хич не ме гледай така, хлапе — отряза го Влаго и му обърна гръб.
От писмото на г-жа Охол се разнасяше наситен аромат на лавандула и слаб отенък на джин. Тя беше написала със своя прегледен старчески почерк:
Скъпи г-н Мустак,
Чувствам, че вие сте благороден, мил човек, който ще съумее да се погрижи за моя малък Г-н Каприз. Моля, отнасяйте се добре с него. Той беше мой единствен приятел в тежки времена. Изглежда коравосърдечно да се говори за пари при такива обстоятелства, но ако приемете да изпълните тази моя гореща молба, ще ви бъде изплащано възнаграждение от двадесет хиляди долара годишно (с отложено плащане).
Ако обаче молбата ми не бъде изпълнена или ако кучето умре от насилствена смърт, можеш да се считаш напълно прецакан! Предплатила съм на Лорд Дауни от Гилдията на убийците сто хиляди долара с инструкции ако му дадеш повод, неговите възпитаници да те погнат и да те открият дори вдън земя, умнико!
Боговете да ви благословят, задето утешихте една изстрадала вдовица.
Влаго беше впечатлен. Тя чудесно си беше послужила с вечната комбинация „пръчка и морков“. Ветинари обикновено си служеше само с пръчката или ако прибегнеше до моркова, то беше, за да налага с него човек по главата.
Ветинари! Ето човека, от когото Влаго държеше да получи някои много важни отговори.
В този момент инстинктите му, тренирани в продължение на години да го спасяват от всякакви заплахи и в момента изострени от думите на г-жа Охол, накараха косъмчетата по врата му да настръхнат от ужас. В същия миг нещо профуча през прозореца и се заби във вратата, но Влаго вече се беше проснал на пода, преди още стъклото да се строши.
Забита във вратата потрепваше черна стрела.
Влаго пропълзя по килима, протегна се, сграбчи стрелата и пак се сниши.
С елегантни бели букви, подобно на надпис върху стар пръстен, на стрелата беше изписано: „Гилдия на убийците — когато стилът има значение“.
Това трябва да беше предупредителен изстрел, нали? Просто леко намигване? Намек някакъв? За всеки случай?
Г-н Каприз се възползва от тази възможност да изскочи от кошницата си и да оближе лицето на Влаго. На песа не му пукаше кой е новият му собственик или какво е вършил в миналото си. Той просто искаше да си има другарче. Влаго се предаде.
— Струва ми се, че ти и аз трябва да отидем на разходка.
Песът изджафка щастливо, изприпка до чантата с аксесоарите си и я задърпа докато тя се преобърна. После се вмъкна вътре, размахал опашка лудо и след малко се измъкна, захапал червено кучешко палтенце с избродирана върху него думата „Вторник“.