Но когато човек забележеше очите му, те компенсираха за всичко останало. Той имаше отнесения поглед на човек, който може да прозре в бъдещето чак до смъртта ви…
Самият Козмо обаче не беше убиец, позволи си да предположи Влаго. Вероятно си купуваше смърт, когато му беше нужно. Вярно че по тлъстите му пръстите се мъдреха очебийно едри пръстени с отрова, но едва ли някой професионалист би носил чак толкова много от тях едновременно. Истинските убийци не демонстрираха занятието си. И защо му беше тази черна ръкавица на другата ръка? Трябва да беше някоя превземка свързана с Гилдията на убийците, където Козмо непременно трябва да се е обучавал. Повечето заможни семейства пращаха синовете си там, но не всички минаваха Черния курс. Козмо сигурно е имал извинителна бележка от майка си да не участва в упражненията по наръгване.
Г-н Каприз се тресеше от страх или може би ярост. В ръцете на Влаго той ръмжеше като леопард.
— А, малкото кученце на мащеха ми — отбеляза Козмо, докато каретата потегляше. — Колко мило. Аз не обичам да хабя думи. Ще ви дам десет хиляди долара за него, г-н Мустак.
Той подаде лист хартия с ръката си без ръкавица.
— Нареждане да ви бъде предадена тази сума. Всеки в този град ще го приеме.
Гласът на Козмо звучеше като овладяна въздишка, сякаш говоренето му причиняваше болка. Влаго прочете:
Моля, изплатете сумата от Десет хиляди долара на Влаго фон Мустак.
Нареждането беше разписано с богат завъртян почерк от самия Козмо Охол върху марка от едно пени. Написано върху марка… Това пък защо? Хората в града го правеха все по-често и, ако някой ги попиташе защо, казваха: „’Щото това го прави законно, нали така?“. Освен това им спестяваше хонорара на адвоката, така че всички бързо възприеха идеята.
И ето ги на, десет хиляди долара, натикани право в лицето му.
„Как смее да ме подкупва?“, помисли си Влаго. Всъщност, това беше втората му мисъл, родена от ума на човека, който скоро щеше да носи златистата верига. Първата му мисъл, за която можеше да благодари на стария Влаго, беше: Как смее да ме подкупва с толкова малко?!
— Не — отказа той. — Ще получа повече като се грижа за кучето няколко месеца!
— Е да, но моята оферта е по-малко… рискована.
— Така ли мислите?
Козмо се усмихна.
— Е, хайде сега, г-н Мустак, не сме наивни хора…
— … ние с вас, така ли? — довърши Влаго мисълта му. — Не можахте ли да измислите нещо по-оригинално? Пък и трябваше да ми предложите повече пари.
В този момент нещо се раздвижи на челото на Козмо. Веждите му почнаха да се извиват, както Г-н Каприз, когато беше развълнуван. Те продължиха да се гърчат още известно време, но тогава Козмо улови погледа на Влаго, плесна се по челото и по лицето му мина изражение, което обещаваше незабавна смърт, ако той си позволи какъвто и да било коментар.
След миг той прочисти гърло и отвърна.
— За нещо, което мога да получа безплатно? Няма да е никак трудно да докажем, че мащеха ми не е била на себе си, когато е подписала това завещание.
— На мен умът й ми се стори съвсем на място и то остър като бръснач — възрази Влаго.
— При положение, че държеше два арбалета на бюрото си?
— А, разбира се, прав сте. Ако наистина беше с всичкия си, щеше да наеме два трола с големи бухалки.
Козмо отправи на Влаго дълъг преценяващ поглед или поне това беше намерението му, но на Влаго тази тактика му беше съвсем ясна. Целта беше да накараш събеседника си да мисли, че му вземаш мярката, но със същия успех можеше да означава и: „Ще взема да го изгледам строго, докато реша какво да правя сега“. Козмо може да беше безскрупулен, но не беше глупав. Човек, облечен в златен костюм не остава незабелязан и все някой щеше да си спомни в коя карета го е видял да се качва последно.
— Опасявам се, че мащеха ми ви причини голямо неудобство — каза той накрая.
— И преди съм бил притеснен — отвърна Влаго.
— Така ли? Кога? — въпросът прозвуча остро и настойчиво.
Ох. Миналото. Точно темата, която Влаго държеше да избегне.
— Почти нищо не се знае за вас, г-н Мустак — продължи Козмо. — Роден сте в Юбервалд и сте станал началник на Пощата в Анкх-Морпорк. А междувременно…
— Оцелявах — каза Влаго.
— Завидно постижение — увери го Козмо.
Той почука по стената на каретата и тя забави ход.
— Надявам се да успявате и занапред. Засега нека поне ви дам това…
Той скъса записа на две и пусна в скута на Влаго половината, която не съдържаше и помен от подписа или печата му.