— Това пък защо? — вдигна половинката Влаго, като в същото време се бореше да укроти Г-н Каприз с другата ръка.
— Просто израз на добра воля — обясни Козмо и в този момент каретата спря. — Някой ден може да решите да поискате другата половина. Имайте предвид обаче, г-н Мустак, че аз не си правя труда да върша нещата по трудния начин.
— О, моля, не си създавайте този труд заради мен — каза Влаго докато отваряше вратата.
Бяха спрели на площад Сатор, пълен с карети и хора, които можеха лесно да се превърнат в свидетели. За момент челото на Козмо направи онзи номер с веждите отново. Той ги шляпна и каза:
— Не ме разбрахте, г-н Мустак. Това беше трудният начин. Довиждане. Моля, предайте поздравите ми на вашата млада дама.
Влаго рязко се извъртя назад, но вратата вече беше затворена и каретата се отдалечаваше бързо.
— Да беше добавил: „Знам къде ще учат бъдещите ти деца“ — изкрещя Влаго след него.
А сега какво? Триста дяволи, как само го бяха насадили!
Малко по-нагоре по улицата дворецът привлече вниманието му. Ветинари му дължеше отговори. Как беше успял да го уреди? Вярно, стражата беше установила, че е починала от естествена смърт. Но патрицият беше истински обучен убиец. При това май беше специализирал отрови.
Влаго мина през отворената порта, но при самата сграда стражите го спряха. Той добре познаваше тия момци. Преди да ги вземат на служба, вероятно ги подлагаха на изпит. Поставяха им въпроса: „Как се казваш?“ и, ако успееха да объркат отговора, ги назначаваха. Сигурно имаше тролове по-интелигентни от тях. Но едно не можеше да им се отрече — човек не можеше да ги заблуди и не можеше да ги убеди да се отклонят от задълженията си. Те имаха списък с хора, които можеха да влизат свободно и списък с хора, които трябваше да имат уредена среща, за да влязат. Ако човек не присъстваше в някой от двата списъка, той просто не влизаше.
Все пак капитанът им, достатъчно интелигентен, за да чете печатни букви, разпозна титлите Пощенски началник и Председател на Кралската банка и прати един от момците да занесе надраскана бележка на Дръмнот. За искрена изненада на Влаго, само десет минути по-късно той беше въведен в Продълговатия офис.
Местата около голямата заседателна зала в единия край на помещението бяха изцяло заети. Влаго разпозна няколко водачи на Гилдии, но имаше и доста обикновени на вид граждани, работници, хора, които не ги свърта на закрито. По масата бяха разпънати карти на гада. Явно Влаго беше прекъснал нещо. По-точно Ветинари го беше прекъснал заради него.
Лорд Ветинари се изправи веднага щом Влаго влезе и му помаха да се приближи.
— Моля, извинете ме, дами и господа, налага се да поговоря с пощенския началник. Дръмнот, погрижи се всички отново да прегледат сметките, моля. Г-н Мустак, насам ако обичате.
На Влаго се стори че дочува приглушен смях зад себе си, докато двамата преминавах в помещение, което първо му заприлича на коридор с висок таван, но се оказа, че е нещо като дълга изложбена зала. Ветинари затвори вратата след тях. Щракването отекна в ушите на Влаго. Гневът му започна да се изпарява и беше заменен от истинско смразяващо усещане. Все пак Ветинари беше тиранин. Ако никой повече не чуеше нищо за Влаго фон Мустак, това щеше само да затвърди репутацията на негова светлост.
— Пуснете Г-н Каприз долу — каза Ветинари. — Ще му се отрази добре да потича малко.
Влаго остави кучето на земята и се почувства сякаш е оставил щит. Едва сега успя да разгледа по-добре предметите, изложени в залата.
Това което му беше заприличало на изсечени от камък бюстове бяха всъщност восъчни лица. И Влаго беше съвсем наясно кога и как са били направени.
Това бяха смъртни маски.
— Моите предшественици — обясни Ветинари, като пристъпваше бавно покрай тях. — Колекцията, разбира се не е пълна. В някои случаи не са успявали да открият главата, а в други тя е била в доста непрегледен вид.
Последва тишина. Като последен глупак Влаго я наруши.
— Сигурно ви е неловко да се взират във вас всеки ден, сякаш ви съдят — измънка той.
— Така ли мислите? Не, по-скоро аз съдя тях. Повечето са били противни хора — алчни, суетни и некадърни. Лукавството може да замества мисленето само до определен момент и после човек умира. При смъртта си почти всички са били богати, преситени и проядени от страхове. Хората са страдали повече заради разходите по погребението им, отколкото за смъртта им. Но сега градът функционира, г-н Мустак. Той прогресира. Което нямаше да е възможно, ако владетелят му беше човек, който си запълва времето като убива мили старици, разбирате ли?