Мъжете можеха да го отстрелят, както си висеше на стената, мислеше Влаго докато си избираше риза. Или можеха да го оставят да виси там и да се обзаложат колко време ще мине, докато се изтощи и тупне, което би било най-типичното за Анкх-Морпорк решение. Беше си чист късмет, дето бяха решили първо да му метнат един праведен пердах, преди да го пуснат в пощенската кутия на Гилдията на крадците. А късметът беше нещо, което човек сам си създава…
Разнесе се тежко, но все пак любезно почукване на вратата.
— В Приличен Вид Ли Сте, Г-н Мустак? — отекна глас отвън.
За съжаление, да, помисли си Влаго, но на глас каза:
— Влез, Гладис.
Паркетът изскърца и мебелите се разтресоха чак до другия край на стаята, когато Гладис влезе.
Гладис беше голем, глинен човек (по-точно, за целите на умело избегнатия спор, глинена жена), с ръст около два метра. Тя — ами, така де, с име като Гладис, не вървеше да я наричат „то“, а „той“, просто не й пасваше — носеше много голяма синя рокля.
Влаго поклати глава. Цялата тази глупава работа беше въпрос на етикет. Г-ца Макалариат, която управляваше гишетата със стоманена десница и гръмовни дробове, беше забранила мъжки голем да влиза в дамските тоалетни, дори само, за да ги почиства. Как точно г-ца Макалариат беше стигнала до извода, че мъжкият пол на големите им е присъщ по природа, а не е просто широко възприет навик, беше пълна загадка, но нямаше никаква полза да се спори със създание, като нея.
И ето че с помощта на една изключително голяма памучна рокля големът беше добил достатъчно женственост, да задоволи изискванията на г-ца Макалариат. Странното беше, че Гладис някак беше почнала да проявява женственост. Не беше само роклята. Тя се застояваше повече около касиерките, които пък невъзмутимо я причисляваха към редиците си, въпреки че тя тежеше към половин тон. Дори й подаваха циркулиращите наоколо дамски списания, макар че беше трудно човек да си представи как съвети относно грижите за кожата през зимата биха били полезни на някой на възраст хиляда години с очи, искрящи като отвори към пещ. А ето че сега тя го беше попитала дали е в приличен вид. Как изобщо би могла да прецени какво е приличен вид?
Беше му донесла чаша чай и градското издание на Таймс, с мастило все още влажно от пресата. Тя сложи и двете на масата внимателно.
И… О, богове, бяха го изтипосали на първа страница. Съвсем истинското му лице! Той, Ветинари и разни знаменитости, събрани снощи в сградата на пощата, всички до един вдигнали поглед към новия полилей! Той беше успял да мръдне в последния момент, така че леко да замъгли образа, но така или иначе лицето на първа страница несъмнено беше лицето, което виждаше в огледалото, докато се бръснеше сутрин. От тук чак до Генуа имаше хора излъгани, измамени, заблудени или преметнати от съвсем същото лице. Единственото, което не беше правил, бе да пързаля хората, и то само защото така и не беше се научил как точно се прави.
Вярно че неговото лице беше един вид многофункционално и постоянно напомняше на хората за всевъзможни други лица, но беше наистина ужасно да се види увековечен така във вестник. Някои хора смятаха, че портретите могат да ти откраднат душата. Влаго повече се притесняваше за свободата си.
Влаго фон Мустак, стълб на обществото. Ха…
Нещо привлече погледа му към снимката. Кой беше този човек зад него? Изглежда се беше втренчил в нещо над рамото на Влаго. Пълно лице, малка брадичка, подобна на брадата на Ветинари, но, ако при патриция тази форма минаваше за „катинарче“, същият тип брада у другия мъж изглеждаше като резултат от бръснене на сляпо. Трябва да е бил някой от банката. Пред очите му бяха минали толкова много лица, толкова много ръце за стискане и, разбира се, всеки искаше да влезе в снимката. Мъжът, привлякъл вниманието на Влаго, изглеждаше хипнотизиран, но това се случваше често, когато хората попаднеха срещу светкавицата. Просто още един гост на още едно парти…
Единствената причина тази снимка да се озове на първа страница, беше нечие редакторско решение, че главният материал относно поредната фалирала банка и тълпата гневни клиенти, които се опитват да обесят банковия управител на улицата, не си струва да се илюстрира. Не можеше ли редакторът да пусне снимка на кръвожадната тълпата, както си е редно, и да разведри деня на читателите си? О, не, проклетата снимка на проклетия Влаго фон Мустак беше толкова по-важна!
А случеше ли се боговете да се заядат с някого, винаги можеше да се намери място за още един поразяващ гръм.
Малко по-надолу на първа страница Влаго видя заглавието Фалшификатор на марки ще увисне. Щяха да екзекутират Бухльо Дженкинс. И защо? За убийство? За банкови злоупотреби? Не, той просто беше нарисувал няколкостотин листа марки. При това беше свършил добра работа. Стражата никога нямаше да успее да събере доказателства срещу него, ако не бяха нахлули в дома му и не бяха открили десетина листа с марки от половин пени, окачени да съхнат.