Когато Влаго стигна банката, тъкмо се провеждаше поредно протестно шествие. Напоследък те доста бяха зачестили. Странна работа, изглежда все повече хора имаха желание да живеят под деспотичното управление на тираничния Лорд Ветинари. Те прииждаха масово в този град, чиито улици явно бяха постлани със злато.
Златни улици нямаше, но прииждащите маси определено влияеха на града. Като за начало, надниците падаха.
Това конкретно шествие беше срещу наемането на големи, които вършеха най-мръсната работа без да се оплакват, без да почиват и бяха толкова честни, че дори си плащаха данъците. Но не бяха хора и имаха светещи червени очи и обществеността беше много чувствителна на тая тема.
Г-н Непреклон трябва да го беше чакал, скрит зад някоя колона. В момента в който Влаго пристъпи през вратите на банката с Г-н Каприз щастливо сгушен под мишницата му, главният касиер вече беше до него.
— Персоналът е крайно загрижен, сър — започна той, като насочваше Влаго към стълбите. — Позволих си да им съобщя от ваше име, че ще направите обръщение по-късно днес.
Влаго не пропусна угрижените погледи. А сега, когато гледаше с очите на почти собственик, забеляза и други неща. Вярно че банката беше построена с най-висококачествени материали, но върху тях вече личаха белези от износване и занемаряване. Приличаше на твърде голямата къща на нещастна стара вдовица, която просто вече не забелязва натрупващия се прахуляк. Месингът беше потъмнял, червените плюшени завеси бяха протрити, мраморният под лъщеше само тук-там…
— Какво? — сепна се той. — О, да. Добра идея. Можете ли да наредите да почистят тук?
— Сър?
— Килимите са замазани, плюшените въжета разнищени, завесите са виждали по-добри векове и месингът има нужда от излъскване. Видът е важен за една банка, г-н Непреклон. Човек може да даде пари на някой просяк, но не би му ги заел, нали така?
Непреклон повдигна една вежда.
— Това, предполагам, е и мнението на председателя по въпроса? — поинтересува се той.
— Председателят? О, да. Г-н Каприз много държи на чистотата. Не е ли така, Г-н Каприз?
Г-н Каприз спря да ръмжи по Непреклон достатъчно дълго, за да изджафка два пъти.
— Ето на. Ако не знаете как да постъпите, срешете си косата и си почистете обувките. Това е безценен съвет, г-н Непреклон. Заемете се, моля.
— Ще вложа цялото си умение, сър — увери го Непреклон. — Междувременно една млада дама дойде да ви види. Не пожела да си каже името, но ме увери, че ще се зарадвате да я видите. Въведох я в малката заседателна зала.
— Наложи ли се да отворите прозорец? — попита Влаго обнадежден.
— Не, сър.
Значи дамата не можеше да е Прелест Дивна, но имаше и една друга ужасяваща възможност.
— Да не е някоя от семейство Охол?
— Не, сър. Време е за обяда на Г-н… време е за обяда на председателя, сър. Той яде студено обезкостено пиле, заради деликатния си стомах. Ще наредя да изпратят храната в малката заседателна зала.
— Добре. А дали ще можете да свиете нещо за мен?
— Да свия, сър? — Непреклон изглеждаше искрено озадачен. — Т.е. да открадна?
А, значи с такъв човек си имам работа.
— Имах предвид нещо за ядене — обясни думите си Влаго.
— Разбира се, сър. Апартаментът е снабден с малка кухня и имаме дежурен готвач. Г-жа Охол напоследък живееше тук. Ще е интересно отново да имаме Магистър на Монетния двор.
— Харесва ми как звучи това Магистър на Монетния двор — каза Влаго. — Ти какво ще кажеш, Г-н Каприз?
Председателят изджафка като по поръчка.
— Хм — отбеляза Непреклон. — Още нещо, сър. Дали бихте могъл да подпишете това? — и той поднесе един куп документи.
— Какво е това? Да не са протоколи от заседания? Не се занимавам с протоколи.
— Това са няколко формалности, сър. На кратко те удостоверяват, че приемате банката от името на председателя, но ще е нужен и отпечатък от неговата лапа на отбелязаните места.
— От него очаква ли се да прочете всичко това? — попита Влаго.
— Не, сър.
— Тогава и аз няма да чета. Това е банка. Вие вече ме разведохте наоколо. Не е като някой да е могъл да отмъкне някоя стена или стая междувременно, нали така? Къде да подпиша?
— Само тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук…
Посетителката несъмнено беше привлекателна, но понеже работеше за Таймс, Влаго не беше склонен да я причислява към дамите. Една дама не се хваща маниакално за всяка дума, излязла от устата на човек, сякаш не разбира, че той само се шегува, нито пък атакува хората с подвеждащи въпроси. Добре, може би доста дами постъпваха така, но на тази й си плащаше. Влаго обаче не можеше да отрече, че поне разговорите с нея са забавни.