— Захариса! Каква не-съвсем-неочаквана изненада! — поздрави я той на влизане.
— Г-н Мустак! Винаги е удоволствие да ви видя! — каза жената. — Значи сега сте кучешки настойник?
Да, забавна жена. Да се говори с нея беше като да жонглираш с ножове. Човек не можеше да си позволи да разсее и за миг. Беше изтощително.
— Вече имате готово заглавие, Захариса? Не, просто се съобразявам с последната воля на г-жа Охол — той остави Г-н Каприз върху полираната маса и седна.
— Значи сега сте председател на банката?
— Не, Г-н Каприз е председателят. Изджафкай вежливо на милата дама с острия молив, Г-н Каприз.
— Джаф — каза Г-н Каприз.
— Г-н Каприз е председателят — каза Захариса и завъртя очи. — Ама разбира се. И вие получавате нарежданията си директно от него, така ли?
— Да. Впрочем, аз от своя страна ще стопанисвам Монетния двор.
— Кучето и неговия стопанин — каза Захариса. — Колко мило. И предполагам умеете да си четете мислите, поради някаква мистична, но силна връзка между човек и куче?
— Скъпа Захариса, не бих могъл да го кажа по-добре.
Те се усмихнаха един на друг. Това беше едва първият рунд. И на двамата им беше ясно, че засега само загряват.
— Тогава предполагам не сте съгласен с онези, които смятат, че това е една последна машинация от страна на г-жа Охол, за да не допусне банката да попадне в ръцете на наследниците й, които мнозина са убедени не са способни да направят нищо друго, освен да я съсипят? Или ще потвърдите теорията, че патрицият възнамерява да се пребори с отказа на банковата система да му сътрудничи и ще се възползва от тази великолепна възможност?
— Онези, които смятат, мнозина, които са убедени… Кои са тези тайнствени хора? — попита Влаго и се опита да повдигне вежда като Ветинари. — И как така вие ги познавате?
Захариса въздъхна.
— Значи отричате, че Г-н Каприз е само една малко по-жизнена марионетка?
— Джаф — обади се кучето, когато чу името си.
— Моля ви, дори само въпросът ме обижда! — възрази Влаго. — И него също.
— Влаго, станал сте ужасно скучен — Захариса затвори бележника си. — Говорите като… ами като банкер.
— Радвам се, че мислите така.
Помни, само защото си е затворила бележника, не значи, че опасността е преминала.
— Вече не обяздвате диви жребци? Не правите нищо вълнуващо? Свършиха ли се лудите ви мечти? — провокира го жената.
— Ами, наредих да почистят фоайето.
Захариса сви вежди.
— Да го почистят? Кой сте вие и какво сте направил с истинския Влаго фон Мустак?
— Не, говоря сериозно. Трябва да разчистим тук, преди да можем да разчистим икономиката — каза Влаго и усети как мозъкът му съблазнително минава на по-висока скорост. — Възнамерявам да изхвърля всичко, от което не се нуждаем. Например, в трезора имаме една камара ненужен метал. От там ще почнем.
Захариса се намръщи.
— За златото ли говорите?
Това пък откъде му беше хрумнало. Е, сега вече не можеше да отстъпи или тя щеше да го изяде с парцалите. Трябваше да се държи мъжки! Пък и му харесваше да я види онемяла.
— Да — потвърди той.
— Не говорите сериозно!
Бележникът хлопна, рязко отворен, и езикът на Влаго се втурна в галоп. Той изобщо не успя да го спре. Нямаше да е лошо, ако езикът му беше обсъдил нещата с него преди да се развърже. Вместо това, той пое контрола над речта от мозъка и занарежда:
— Напълно сериозно! Ще препоръчам на лорд Ветинари да продадем всичкото си злато на джуджетата. На нас не ни е нужно. То е просто стока, нищо повече.
— Но какво струва повече от златото?
— На практика всичко. Вие например. Златото е тежко. Вашето тегло в злато няма да е кой знае колко обемна купчинка. Нима вие не струвате повече?
За искрено удоволствие на Влаго тя изглеждаше стъписана за момент.
— Е, ами, така да се каже…
— Това е единственият начин, по който си струва да се каже — заяви Влаго твърдо. — Светът е пълен с неща, по-ценни от злато.
— Не ми се вярва!
— Ако корабът ви се разбие на безлюден остров какво ще предпочетете да имате — торба картофи или торба злато?
— Но Анкх-Морпорк не е безлюден остров!
— Което доказва, че златото е ценно, само защото всички сме решили че е, нали така? Това е просто споделена фантазия. Но картофът си остава картоф винаги и навсякъде. Добавяте му щипка сол и бучка масло и получавате ястие, където и да се намирате. Ако заровите злато в земята, единственото което ще се случи е, че до края на живота си ще се опасявате от крадци. Ако заровите картоф, когато му дойде времето, може да имате хиляда процента възвращаемост.