— Мога ли поне да се надявам, че не се каните да въведете картофен стандарт? — попита Захариса остро.
Влаго се усмихна.
— Не, нищо такова. Но след няколко дни ще раздавам пари. Те не обичат да стоят и да бездействат. Обичат да са в движение и да си намират нови приятели.
Онази част от мозъка на Влаго, която се опитваше да следи какво плещи устата, помисли: Трябваше да си водя бележки, не съм сигурен, че по-късно ще си спомням всичко това. Но всички разговори проведени през последните няколко дни пулсираха в главата му и почваха да звучат като някаква мелодия. Още не беше събрал всички ноти, но можеше да изтананика отделни части. Сега оставаше само да се слуша достатъчно дълго, за да разбере какво всъщност казва.
— Като казвате, че ще ги раздавате, имате предвид… — попита пак Захариса.
— Връчвам. Подарявам. Сериозно.
— Как? Защо?
— Всичко с времето си!
— Вие ми се надсмивате, Влаго!
Не, просто физиономията ми замръзна, защото току-що се чух какво говоря, помисли Влаго. Идея нямам откъде се взе това или откъде се пръкнаха тези мисли. Става въпрос за…
— Става въпрос за безлюдните острови — каза той накрая. — И за това, че този град не е един от тях.
— И това е всичко?
Влаго потри чело.
— Г-це Крипслок, г-це Крипслок… единствената ми задача, когато се събудих тази сутрин, беше да придвижа камарата книжа на бюрото си в пощата и евентуално да се погрижа за проблема със Специалния тираж на Специалната зелево зелена марка от 25 пенса. Нали се сещате, онази дето ако я посадиш, ще порасне истинска зелка. Как очаквате да съставя нова фискална политика още преди следобедния чай?
— Добре, но…
— Ще трябва да поработя поне до закуска утре сутрин.
Той видя, че тя си записа последните му думи. После прибра бележника в чантата си.
— Това изглежда ще е много забавно — каза тя, а Влаго си помисли: не й се доверявай, дори когато си е прибрала бележника. Паметта й е отлична.
— Не, аз наистина вярвам, че това е отлична възможност да направя нещо важно за града, който се превърна в мой втори дом — каза Влаго с искрения си глас.
— Това е искреният ви глас — отбеляза тя.
— Да, защото съм напълно искрен — увери я той.
— Впрочем, след като сам подехте темата, какво все пак сте правил, преди добрите хора от Анкх-Морпорк да ви посрещнат с отворени шепи?
— Оцелявах — отвърна Влаго. — В Юбервалд старата империя се разпадаше. Правителството често се сменяше по два пъти до обед. Аз се хващах на всяка работа, която можеше да ми осигури прехраната. Между другото, мисля, че искахте да кажете „с отворени обятия“ — добави той.
— А когато пристигнахте тук, впечатлихте боговете дотам, че да ви разкрият местоположението на цяло богатство, с което да възстановите сградата на нашата поща.
— Не считам че имам някаква заслуга за това — каза Влаго и се постара да изглежда смирен.
— Ааа-хаа. И пратеното от боговете злато се състоеше изцяло от съвременни валути на различни градове в Равнините…
— Знаете ли, самият аз съм прекарал безброй безсънни нощи без да мога да го проумея. Накрая достигнах до извода, че боговете в своята мъдрост, са решили, че дарът им трябва да е напълно конвертируем, за да може да се използва незабавно.
Мога да продължа в тоя дух, колкото е нужно, помисли си Влаго, вие просто се опитвате да играете покер без карти. Можете да ме подозирате колкото си искате, но аз върнах парите! Добре, вярно, поначало ги откраднах, но ги върнах и това е все нещо, нали? Сметките ми са чисти, ясно? Или поне приемливо разчистени.
Една врата се отвори бавно и млада, явно притеснена жена влезе с поднос студено пилешко. Г-н Каприз засия, когато тя остави храната пред него.
— О, простете, да ви предложим ли кафе или нещо друго? — попита Влаго, докато момичето се отдалечаваше.
Захариса се изправи.
— Благодаря, не. Времето ми е ограничено, г-н Мустак. Сигурна съм, че скоро пак ще си говорим.
— Несъмнено, г-це Крипслок — съгласи се Влаго.
Тя пристъпи към него и сниши глас.
— Познавате ли това момиче?
— Не, почти никого не познавам тук все още.
— Значи няма как да знаете дали може да й се има доверие?
— Доверие?
Захариса въздъхна.
— Много нетипично за вас, Влаго. Тя току-що поднесе храна на най-ценното куче на света. Куче, което някои хора желаят да видят мъртво.
— Защо не… — започна Влаго.