После и двамата се извърнаха към Г-н Каприз, който вече енергично ближеше дъното на празната купа с доволни мляскащи звуци и постепенно я избутваше по дължината на масата.
— Ъъ… нали ще се оправите сама на излизане? — каза Влаго и се втурна след плъзгащата се купа.
— Ако имате съмнения, пъхнете пръст в гърлото му! — посъветва го Захариса на излизане и на Влаго се стори, че ситуацията искрено я забавлява.
Той грабна кучето и изхвърча през вратата в далечния край на залата, от която беше излязло момичето. Тя водеше към тесен, неприветлив коридор. В далечния му край се виждаше зелена врата, иззад която се чуваха гласове.
Влаго се втурна през зелената врата.
В малката подредена кухня отвъд вратата го посрещна жив портрет. Младата дама се беше облегнала на една маса, а едър брадат мъж, облечен в бяло, беше вдигнал голям кухненски нож. И двамата изглеждаха шокирани.
— Какво става тук? — извика Влаго.
— Ъм, ами… вие току-що нахлухте в стаята и се разкрещяхте? — каза момичето. — Проблем ли има? Винаги нося ордьовъра на Г-н Каприз по това време.
— А аз му приготвям антрето — каза мъжът и смъкна ножа към поднос с карантия. — Пилешки шийки, пълнени с петльови гребени, а за десерт дъвчащ карамелен пудинг. И изобщо, кой пита?
— Аз съм… Аз съм неговият собственик — отвърна Влаго възможно най-надуто.
Готвачът свали бялата си шапка.
— Извинете, сър. Вярно че сте вие. Златен костюм и всичко. Това е Пеги, дъщеря ми. Аз съм Еймсбъри, сър.
Влаго беше успял да се овладее донякъде.
— Моля да ме извините — каза той. — Притеснявам се, че някой може да се опита да отрови Г-н Каприз…
— И ние точно за това си говорехме — каза Еймсбъри. — Мислех си, че… Я чакайте, да не се съмнявате в мен?
— Не, не, разбира се, че не! — увери Влаго мъжа, който все още държеше големия нож.
— А, ами, добре — отвърна Еймсбъри успокоен. — Вие сте нов тук, сър, няма как да знаете. Онзи Козмо веднъж ритна Г-н Каприз!
— Той би отровил всеки без да му мигне окото — обади се Пеги.
— Но аз ходя до пазара всеки ден, сър, и лично подбирам храната на кутрето. И я съхранявам в хладилното помещение долу, за което само аз имам ключ.
Влаго се отпусна.
— А дали не може да забъркате някой омлет за мен? — попита той.
Готвачът внезапно бе обзет от паника.
— Това значи яйца, нали така? — попита той нервно. — Аз си нямам твърде вземане-даване с тях, сър. Малкият яде по едно сурово яйце със своя стек тартар в петък и г-жа Охол изпиваше по две сурови яйца със своя джин и портокалов сок сутрин и туй е всичко, което ми се е случвало да правя с яйца. Обаче в момента мариновам една свинска глава, ако ви интересува. Имам език, сърца, костен мозък, агнешки главички, гуши, пръжки, фенери, дроб, бъбреци…
Като момче, това съставляваше основната част от храната в дома на Влаго. Точно такава храна трябва да се поднася на децата, ако целта е да се развие умението им да лъжат безсрамно, да се прикриват и да се сдобият с крайно ловки пръсти. Влаго, например, криеше тези странни лигави парчета месо под зеленчуците си. Така в един случай беше успял да постигне картоф, висок две педи.
Влаго беше осенен от прозрение.
— А често ли приготвяхте храната на г-жа Охол? — попита той.
— Не, сър. Та живееше на джин, зеленчукова супа, сутрешния си тоник и…
— Джин — довърши Пеги.
— Значи вие сте всъщност кучешки готвач?
— Кулинар, ако не възразявате, сър. Може би сте чел книгата ми? „Да готвиш с мозък“? — попита Еймсбъри без особена надежда, и беше прав да не се надява.
— Необичайна професия сте си избрал — отбеляза Влаго.
— Да, сър, така имам възможност… по-безопасно е… ами, истината е, че съм алергичен, сър — въздъхна готвачът. — Покажи му, Пеги.
Момичето кимна и измъкна протрита карта от джоба си.
— Моля, не произнасяйте тази дума, сър — каза тя и вдигна картата.
Влаго втренчи поглед в нея.
— Няма как да се избегне такова нещо в готварския занаят — обясни Еймсбъри печално.
Сега не му беше времето, моментът изобщо не беше подходящ. Но що за измамник ще си, ако не са ти интересни хората?
— Алергичен сте към ч… това нещо? — попита Влаго, като се поправи съвсем навреме.
— Не, сър. Само към думата, сър. Мога да го готвя, мога дори да го ям, но ако някой произнесе думата, ами…
Влаго погледна пак картата и поклати глава разбиращо.
— Затова се наложи да се откажа от работа в ресторанти, сър.
— Да, разбирам. А как ви се отразява думата… „сън“?
— Да, сър, разбирам накъде биете. Вече сме пробвали всичко — „почесън“, „на сън“, „честен“… нямат никакъв ефект върху мен.