— Значи само чесън… О, съжалявам…
Еймсбъри замръзна с отнесен израз на лицето.
— Богове, съжалявам, честно, не исках… — подхвана Влаго.
— Знам — каза Пеги примирено. — Думата просто намира начин да ви се изплъзне, нали? Ще остане така петнадесет секунди. После ще хвърли ножа право пред себе си, а после ще говори чист куирмски около четири секунди и ще се оправи. Вземете — тя подаде на Влаго купа, съдържаща голяма кафява бучка. — Излезте обратно в коридора с дъвчащия карамелен пудинг, а аз ще се скрия в килера. Свикнала съм. След това ще ви направя омлет.
Тя избута Влаго през вратата и я затвори зад него.
Той остави купата на земята, което незабавно и изцяло ангажира вниманието на Г-н Каприз. Гледката на куче, което се опитва да отхапе парче карамел, вероятно е любимото забавление на боговете. Смесеното родословие на Г-н Каприз му беше осигурило завидно ловки челюсти. Той се премяташе по пода във възторг и правеше физиономии напомнящи гумен водоливник, пуснат в перална машина. След няколко секунди Влаго долови отчетливото дрънване на нож, забит в дърво, последвано от няколко извикани фрази: „Nom d’une bouilloire! Pourquoi est-ce que je suis hardiment ri sous cape a part les dieux?“
На двойната врата се почука и Непреклон влезе почти веднага. Той носеше голяма кръгла кутия.
— Апартаментът ви е готов, магистър — обяви той. — Т.е. апартаментът на Г-н Каприз е готов.
— Апартамент.
— О, да. Председателят има апартамент тук.
— А, онзи апартамент. За да държи бизнеса под око, а?
— Именно. Г-н Въртел любезно ми предостави копие от последната воля на госпожата. Председателят трябва да спи в сградата на банката всяка нощ…
— Но аз си имам чудесно жилище в…
— Ахм. Такива са Условията, сър — настоя Непреклон и добави щедро: — Естествено, вие можете да спите в леглото. Г-н Каприз спи в своя панер. Всъщност, той е роден в същия този панер.
— Трябва да оставам заключен тук всяка нощ?
Когато Влаго видя апартамента, задължението да си прекарва времето там му се стори далеч по-приемливо. Наложи се да мине през четири врати преди да намери леглото. Имаше трапезария, гардеробиерна, баня, отделен клозет с течаща вода, допълнителна спалня, преход към офиса, предназначен за приемане на посетители и по-малък частен кабинет. В голямата спалня се мъдреше огромно дъбово легло с колони в четирите ъгъла и надвиснали дамаски, в което Влаго се влюби незабавно. Веднага го изпробва и то беше толкова меко, сякаш лежеше в огромна топла локва…
Той се изправи рязко:
— Да не би г-жа Охол… — усети как у него се надига паника.
— Тя почина седнала до бюрото си, магистър — успокои го Непреклон, като развързваше вървите на голямата кръгла кутия. — Наредих да подменят стола. Между другото, погребението е утре. В Малките богове по обед. По желание на семейството ще присъстват само роднини.
— Малките богове? Това не е ли твърде скромно като за семейство Охол?
— Доколкото знам, доста предци на г-жа Охол са били погребани там. Преди време тя ми беше доверила, че ще бъде проклета ако си остане Охол и във Вечността — прошумоля хартия и Непреклон добави: — Шапката ви, сър.
— Каква шапка?
— На Магистъра на Кралския монетен двор — Непреклон я вдигна.
Беше черна копринена шапка. Някога ще да е била лъскава. Сега беше предимно протрита. Дори някои просяци носеха по-хубави шапки. А можеше формата й да напомня голяма купчина долари или да е във вид на корона; можеше да е инкрустирана с дребни скъпоценни камъни, които да формират сцени, представящи развитието на злоупотребата през вековете или еволюцията на валутата от малки бели мидички, през крави чак до златото. Можеше да е някак свързана с магията на парите. Можеше да е прилична шапка.
Черно бомбе. Никакъв стил. Съвсем никакъв стил.
— Г-н Непреклон, бихте ли пратили някого до пощата, за да каже да донесат нещата ми от там? — попита Влаго докато мрачно разглеждаше злополучната шапка.
— Разбира се, магистър.
— Можете да ме наричате „г-н Мустак“.
— Да, сър, разбира се.
Влаго седна до огромното бюро и нежно прокара ръце по износената зелена кожа.
Ветинари, проклет да е, беше прав. Пощенската служба го беше направила твърде предпазлив и отбранителен. Липсваха му предизвикателствата, липсваше му забавлението.
В далечината отекна гръмотевица и следобедното слънце беше заплашено от синкаво черни облаци. От равнините се задаваше една от онези бури, които продължават цяла нощ. Според Таймс, напоследък в дъждовните нощи се извършваха повече престъпления. Изглежда престъпниците ги предпочитаха заради върколака в стражата — дъждът му пречеше да надуши следите на извършителите.