В малка поставка на бюрото му имаше мастилен тампон и гумени печати с герба на града и клеймото на банката. Но в очите на Влаго тези прости предмети се оказаха обвити в златно сияние. Дори те имаха стойност.
— Г-н Каприз? — кучето се изправи в панера си в очакване.
Влаго запретна ръкави и изпука пръсти.
— Какво ще кажеш да изкараме малко пари, г-н председател? — попита той.
Председателя изрази безусловната си подкрепа за идеята с едно категорично: „джаф!“.
„Да се изплати на приносителя сумата от един долар“, написа Влаго върху лист шумоляща банкова хартия. После подпечата листа с двата печата и огледа резултата критично. Нещо му липсваше. Хората имаха нужда от нещо показно, демонстративно, което да засища погледа.
Записът трябваше да има… тежест, като самата банка. Кой ще си вложи парите, ако сградата на банката е дървена колиба?
Хмм. Ама, разбира се, градът беше най-важен нали така? Всичко се свеждаше до нуждите на града. Отдолу той написа с едри завъртени букви:
Ad urbem pertinent5
А след кратък размисъл добави с по-дребен шрифт:
Promitto fore ut possessori postulanti nummum unum solvent, an apte satisfaciam.6
Подписано от Влаго фон Мустак от името на Председателя.
— Извинете ме, г-н председател — каза той и повдигна кучето.
Беше нищо работа да притисне предната му лапа върху мокрия тампон и да остави отпечатъка му до своя подпис. Влаго повтори този процес десетина пъти, натика пет от получените записи под попивателната хартия, взе останалите пари и председателя и тръгна на разходка.
Козмо Охол се взираше в отражението си с неприязън. Често успяваше да го постигне три, четири пъти поред пред огледалото и тогава — о, ужас — когато опитваше същия жест пред хора и те бъдеха достатъчно глупави да го споменат, коментарът им обикновено беше: „Да не ви е влязло нещо в окото?“.
Той дори беше поръчал да му изработят устройство, което издърпваше едната вежда нагоре с помощта на сложен механизъм. Беше се погрижил да отрови майстора, изработил устройството, веднага щом той му го предаде. Беше останал да си побъбри с него в малката му задушна работилница, докато отровата подейства. Мъжът беше почти осемдесет годишен и Козмо се постара в смъртта му да няма нищо необичайно, така че да не привлече вниманието на стражата. Така де, при неговата преклонна възраст, това не беше толкова убийство, а по-скоро услуга. Все пак, Козмо не можеше да рискува старчето да се разбъбри за изпълнената поръчка някой ден, когато той вече щеше да е патриций.
В ретроспекция, може би щеше да е по-добре да изчака, докато се увери, че устройството за трениране на вежди работи като хората. Беше му насинило окото, преди Козмо да се осмели да направи няколко колебливи поправки.
Как го правеше Ветинари? Козмо беше убеден, че точно това умение му е осигурило Патрициата. Е, вероятно бяха помогнали и няколко стратегически убийства, но несъмнено способността на човека да си повдига веждата го крепеше на поста му.
Козмо беше изучавал Ветинари дълго време. Не беше трудно, срещаше го често по разни светски събития. Беше си изрязал и всяка негова снимка, появила се в Таймс. Каква беше тайната на неговото неоспоримо могъщество? Как можеше човек да го разбере?
А после в някаква книга Козмо беше прочел: „Ако искаш действително да разбереш някого, трябва да изминеш една миля в неговите обувки.“
И тогава му хрумна абсолютно великолепна идея…
Той въздъхна доволно и подръпна черната ръкавица.
Естествено бяха го пратили в училището на Убийците. Това беше обичайно за младежите с определен произход и обществено положение. Той беше оцелял и дори беше успял да изучи отровите, защото беше чул, че това е специализирал Ветинари, но мястото ужасно го беше отегчило. Беше прекалено изтънчено. Дотолкова се бяха оплели в някакви идиотски идеи за чест и елегантност, че изглежда бяха забравили какво се очаква от един истински убиец…
Ръкавицата се изплъзна от ръката му и разкри пръстена.
О, да…
Ейдотук се беше справил отлично.
Козмо огледа великолепното бижу, като въртеше ръката си, така че да улавя светлината. Светлината имаше странен ефект върху тъмнита: понякога той изглеждаше сребрист, понякога маслено жълт, а понякога запазваше абсолютната си чернота. И беше винаги топъл, дори тук. Под директна слънчева светлина той би избухнал в пламъци. Беше метал, сякаш специално създаден за създанията, съществуващи в мрака… Пръстенът на Ветинари. Пръстенът с монограм на Ветинари. Толкова дребно нещо, а въплътило такава мощ. Нямаше абсолютно никаква украса освен тънката рамка на елипсата, която ограждаше рязко изсечената и удебелена буква В.
6
Приблизително: Приемам, при изискване от притежателя, да предам съответната равностойност — Бел.прев.