Не му се мислеше какво трябва да е направил секретарят му, за да му го осигури. Беше поръчал да направят копие, изработено по отпечатъците на пръстена в солидните восъчните печати, за които го ползваше Ветинари. Беше се наложило да дава подкупи (при това солени), да организира потайни забързани срещи, да прави предпазливи замени, промени в последния момент, докато накрая копието се получи идеално…
И ето го най накрая оригиналът, кацнал на собственият му пръст. По-точно болезнено впит в собствения му пръст. Според Козмо, пръстите на Ветинари бях твърде тънки като за мъж. Той сериозно се беше измъчил, докато успее да натика пръстена през кокалчето. Ейдотук беше настоявал да дадат пръстена да бъде разширен без изобщо да разбира, че това ще го съсипе. Магията, а Ветинари несъмнено излъчваше своя собствена уникална магия, щеше да се изпари. Вече нямаше да е истинският пръстен.
Вярно, няколко дни го беше боляло зверски, но той беше успял да се извиси над болката в чисти сини небеса.
Козмо се гордееше с мисълта, че не е глупак. Щеше веднага да разбере, ако секретарят му беше опитал да го заблуди с някое копие. Когато беше сложил пръстена на ръката си, добре де, когато го беше насилил върху пръста си, по цялата му ръка, до рамото, сякаш беше минала мълния, което беше безспорно доказателство, че това е оригиналът. Той вече усещаше как мисълта му се изостря и прочиства.
Той прокара показалец по дълбоко изрязаното В и погледна Дръмн… погледна Ейдотук.
— Изглеждаш загрижен, Ейдотук — каза Козмо сърдечно.
— Пръстът ви съвсем е побелял, сър. Изглежда почти синкав. Сигурен ли сте, че не ви боли?
— Ни най-малко. Напълно… владея положението. Напоследък често те виждам… угрижен, Ейдотук. Добре ли си?
— Ъм, да, сър — отвърна Ейдотук.
— Надявам се разбираш, че имах сериозни основания да пратя г-н Боровинка с теб — каза му Козмо. — Морпет щеше да изплюе камъчето рано или късно, колкото и да му бяхме платили.
— Да, но момчето от магазина за шапки…
— Съвсем същата ситуация. Пък и с него си е било равностоен двубой. Не е ли така, Боровинка?
Боровинка вдигна лъскавата си, плешива глава от книгата, която четеше.
— Да, сър. Той беше въоръжен.
— Но… — опита да възрази Ейдотук.
— Да? — подкани го Козмо кротко.
— Ъм… нищо, сър. Прав сте, разбира се.
Имал е съвсем малък нож и е бил пиян. Ейдотук се зачуди как е могъл да бъде равностоен противник на един професионален убиец.
— Разбира се че съм — съгласи се Козмо мило. — А ти вършиш чудесна работа. Както и Боровинка. Скоро ще имам ново задача за теб, усещам го. Сега върви да вечеряш.
Когато Ейдотук отвори вратата, Боровинка вдигна поглед към Козмо, който поклати глава почти незабележимо. За огромно съжаление на Ейдотук, той имаше отлично периферно зрение.
„Той ще се усети, той ще се усети, той ще се усееетиии!!!“, мънкаше си младежът, докато влачеше крака по коридорите.
Заради проклетия пръстен. В него е целият проблем! Не е моя вината, че Ветинари има тънки пръсти! Той щеше да надуши истината, ако проклетото нещо му беше по мярка. Защо не ми позволи да го разширя? Ха, ако пък се беше съгласил, по-късно щеше да прати Боровинка да убие бижутера! Знам, че ще го прати и за мен, знам си аз!
Ейдотук се боеше от Боровинка. Мъжът говореше тихо и се обличаше скромно. И когато Козмо не се нуждаеше от услугите му, седеше кротко цял ден и четеше книги. Това особено разстройваше Ейдотук. Ако човекът беше някой неграмотен главорез, някак си щеше да е по-добре. Щеше да е по-… разбираемо. Освен това убиецът беше напълно лишен от окосмяване и блясъкът на главата му на слънце можеше да ослепи човек.
Всичко беше започнало с една лъжа. Защо Козмо му беше повярвал? Защото беше побъркан, но, уви, не през цялото време. Лудостта му беше нещо като хоби. Той просто беше… обсебен от лорд Ветинари.
Ейдотук не беше забелязал тази подробност от самото начало. Само се беше учудил защо Козмо толкова настоява да научи ръста му по време на интервюто за работа. А когато Ейдотук беше споменал, че е работил в двореца, Козмо веднага го беше наел.
И ето точно в това се състоеше лъжата, макар че Ейдотук предпочиташе да мисли за нея като за нещастен сблъсък на две истини.
Ейдотук наистина беше работил за кратко в двореца, но Козмо не знаеше, че службата му там е била на градинар. Освен това беше работил като младши секретар в Гилдията на занаятчиите преди това. Затова уверено беше заявил: „Бях младши секретар и работих в двореца“. Лорд Ветинари вероятно би отделил повече време да анализира една такава фраза, за разлика от напълно очарования Козмо. И ето го на, принуден да съветва един крайно влиятелен мъж въз основа на дочути слухове или, когато нямаше друг избор, пълни измислици. И му се разминаваше. През останалото време Козмо беше лукав, безскрупулен и с остър като бръснач ум. Но за всичко свързано с Ветинари, той беше доверчив като дете.