Ейдотук беше забелязал, че шефът му понякога го нарича с името на секретаря на патриция, но пък му плащаха петдесет долара на месец, полагаше му се храна и самостоятелно легло, така че не би възразил да го наричат и Дейзи. Добре, може би не чак Дейзи, но виж Клайв определено не би било проблем. А после беше започнал кошмарът и както във всеки кошмар, съвсем обичайни ежедневни обекти бяха добили зловещ нов смисъл.
Козмо беше поискал да получи чифт стари ботуши на Ветинари.
Това не беше никак лесно. Ейдотук никога не беше влизал в самия дворец, но се прехвърли в двора през оградата до старата зелена градинска врата, срещна един от старите си познати, чието задължение беше да будува нощем, за да подклажда котлите на парника, двамата си побъбриха и на следващата вечер Ейдотук се върна, за да получи чифт убедителни на вид черни ботуши, размер осем и безценната информация от момчето, което лъскаше ботушите, че негова светлост износва левия ток малко повече от десния.
Ейдотук не забелязваше да има разлика между токовете на ботушите, които му бяха дали, но и никой не твърдеше, че това са непременно личните ботуши на Ветинари. В изблик на благородно великодушие обитателите на по-горните етажи на двореца постоянно предаваха надолу към помещенията на прислугата износени, но все още здрави ботуши. Така че ако чифтът, с който се беше сдобил Ейдотук, не беше принадлежал точно на патриция, то поне можеше да е относително сигурен, че се е случвало да се намира в една стая с височайшите му крака.
Ейдотук плати десет долара за ботушите и отдели една цяла вечер да изтърка левия ток, така че да има забележима разлика. Козмо му плати за тях петдесет долара без дори да мигне, макар че докато ги обуваше лицето му съвсем не остана невъзмутимо.
„Ако искаш да разбереш един човек, трябва да извървиш една миля в обувките му“, беше повтарял Козмо докато беше куцукал между стените на офиса си. Какви точно прозрения са могли да осигурят ботушите, да речем на камериера на въпросния човек, Ейдотук нямаше представа, но след половин час подскачане наоколо Козмо беше поискал леген със студена вода и успокояващи билки и никога повече не ги беше обул.
А след това беше дошъл ред на черното кепе. Това беше единственият случай, в който на Ейдотук му беше провървяло по чиста случайност. То дори беше съвсем истинско. Почти беше сигурно, че Ветинари си купува кепетата от Болтърс на Кожодерския пазар. Ейдотук беше проучил магазина и се беше постарал да влезе, когато старшите партньори бяха излезли за обяд. Поговори си с вечно безпаричния младеж, който почистваше и гладеше шапките на пара в задната стаичка и откри, че точно в момента им бяха пратили една такава шапка за почистване от двореца. Ейдотук си тръгна с въпросната шапка, все още непочистена, като остави на младежа една малко състояние и инструкции да почисти и върне в двореца друго кепе.
Козмо беше изпаднал във възторг и настояваше да научи всички подробности.
По-късно се разбра, че внезапно забогателият младеж се е заел да изхарчи част от парите си още следващата вечер в някакъв бар и, след като се простил с по-голямата част от средствата, се простил и с живота си при пиянско сбиване пред бара около полунощ. Стаята на Ейдотук беше точно до спалнята на Боровинка. Ейдотук беше убеден, че въпросната нощ го е чул да се прибира доста късно.
И ето че се беше стигнало до пръстена с монограм. Ейдотук беше казал на Козмо, че може да поръча да се изработи точно копие и после да използва контактите си — изключително скъпо струващите си контакти — в двореца, за да замени копието с истинския пръстен. За това постижение му бяха платени пет хиляди долара!
Пет хиляди долара!
И шефът просто не беше на себе си от радост. Всъщност, шефът изобщо не беше на себе си и толкова. Макар че му беше пробутал фалшив пръстен, Козмо се кълнеше, че усеща духът на Ветинари да пулсира в него. Може и да беше вярно, след като Боровинка се оказа замесен в цялата работа. Ейдотук осъзна твърде късно, че ако човек бъде увлечен от хобито на Козмо, той рано или късно си намира смъртта.