И, разбира се, на Влаго му се беше наложило да свидетелства в съда. Това беше негов граждански дълг. Фалшифицирането на марки се считаше също толкова тежко престъпление, колкото фалшифицирането на монети и той нямаше как да се измъкне от това задължение. Все пак, той беше Пощенският началник, уважавана обществена фигура. Влаго щеше да се чувства малко по-добре, ако мъжът го беше заплюл или беше крещял проклятия в лицето му. Но той просто си беше седял там на подсъдимата скамейка, едно дребно човече с рядка брада и напълно безпомощен и объркан вид.
Беше фалшифицирал марки от половин пени, без майтап. Това можеше направо да ти скъса сърцето. Вярно, беше си поиграл и с някои по-скъпи, но що за човек би хвърлил толкова труд за марки от половин пени? Човек като Бухльо Дженкинс, очевидно, и ето че сега се намираше в една от килиите за осъдени на смърт и имаше два дни да размишлява върху жестоката природа на съдбата, преди да го изведат да потанцува на въздух.
Нищо ново, помисли си Влаго, и аз съм бил в същото положение. Пред очите ми падна мрак, а после се преродих в нов живот. Но никога не съм си представял, че да бъдеш уважаван гражданин може да е толкова лошо.
— Ъм… благодаря, Гладис — обърна се той към фигурата, която ненатрапчиво се извисяваше над него.
— Имате Насрочена Среща С Лорд Ветинари — оповести големът.
— Сигурен съм, че нямам.
— Отвън Чакат Двама Стражи, Които Са Сигурни, Че Имате, Г-н Мустак — избоботи Гладис.
А, помисли си Влаго. Една от онези срещи.
— И срещата е насрочена точно за настоящия момент, несъмнено?
— Да, Г-н Мустак.
Влаго грабна панталона си и някакви останки от доброто му възпитание го накараха да се поколебае. Той погледна планината от син памучен плат пред себе си.
— Ако обичаш? — каза й той.
Гладис се обърна с гръб към него.
Тя е просто половин тон глина, мислеше Влаго мрачно, докато навличаше дрехите си. Явно лудостта е заразна.
Той приключи с тоалета си, слезе с бърза стъпка по задните стълби и се озова в каретния двор, който за малко не се беше превърнал в негово предпоследно лобно място. Редовният рейс за Куирм тъкмо потегляше. Той скочи на капрата до кочияша, кимна му и се понесе в пълен блясък по разклонението на Широката улица, обикалящо двореца обратно на въртенето, докато стигна главния вход, където скочи от каретата.
Би било чудесно, размишляваше Влаго докато изкачваше стълбите, ако негова светлост би могъл да възприеме идеята, че насрочването на срещи не е едноличен акт. Но пък той беше тиранин. Трябваше да се забавлява все някак.
Дръмнот, секретарят на патриция, го очакваше пред вратата на Продълговатия офис и веднага го въведе и настани в стола срещу бюрото на негова светлост.
Лорд Ветинари продължи да пише нещо съсредоточено още девет секунди преди да вдигне поглед от книжата пред себе си.
— А, г-н Мустак. Не сте с обичайния си златен костюм?
— Дадох го на химическо, сър.
— Вярвам, денят ви е успешен? Поне досега?
Влаго хвърли поглед наоколо, докато прехвърляше на ум някои от последните дребни проблеми в пощенската служба. С изключение на Дръмнот, който стоеше до господаря си и излъчваше почтителна бдителност, бяха съвсем сами.
— Вижте, мога да обясня — подхвана Влаго.
Лорд Ветинари повдигна една вежда със същото внимание, с което човек, открил половин гъсеница в салатата си, повдига останалата маруля.
— Моля ви, непременно — каза той и се облегна назад.
— Малко се увлякохме — каза Влаго. — Оказахме се твърде изобретателни. Насърчихме хората да отглеждат мангусти в пощенските си кутии, за да ни отърват от змиите…
Лорд Ветинари не коментира.
— Ъм… които, в интерес на истината, ние самите бяхме пуснали в пощенските кутии, за да намалят броя на жабите…
Лорд Ветинари повтори коментара си.
— Ъм… пък, което си е вярно, служителите ни сами бяха натикали жабите в кутиите, за да се справят с охлювите…
Лорд Ветинари остана безмълвен.
— Ъм… за да сме справедливи обаче, охлювите поне се бяха промъкнали в пощенските кутии по собствена воля, понеже ядяха лепилото на марките — Влаго ясно осъзнаваше, че е почнал да бръщолеви безсмислици.