Той нахълта в стаята си, затръшна вратата и се облегна на нея. Трябваше да изчезне от тук. Веднага. Имаше достатъчно спестявания да стигне доста далече. Но след като поразмисли малко, страховете му взеха да отстъпват.
В главата му се въртеше: по-спокойно, по-спокойно, стражата все още не те е надушила, Боровинка е професионалист, а шефът е безкрайно доволен от теб. Така че, защо не останеш за още един последен номер? Изкарай малко сериозни пари!
Какво още можеше да „осигури“ на шефа, за което да получи още пет хиляди? Трябваше да е нещо дребно, но внушително. И преди Козмо да се е усетил какво става — ако изобщо разбереше — Ейдотук вече щеше да е прекосил континента с нова самоличност и слънчев загар, с който и майка му не би го познала.
Добре… какво може да е това последно нещо…
Слънцето припичаше и джуджетата се усещаха като в пещ. Те бяха планински джуджета и изобщо не се чувстваха на място под открито небе.
А и какво правеха тук? Кралят държеше да знае ако нещо ценно бъде извадено от тунела, който големите дълбаеха за дивата димяща жена, но джуджетата нямаха право да стъпват на отдадената под наем територия, защото щяха да са в нарушение. Така че те си седяха на сянка и се потяха, а дивата димяща жена идваше веднъж дневно и оставяше на една паянтова маса пред тях различни… находки. Всички находки имаха едно общо нещо помежду си: те бяха напълно безинтересни.
Всички знаеха, че тук няма нищо ценно за копаене. Имаше само гола тиня и пясък. Нямаше и източник на прясна вода. Растенията, които успяваха да се задържат наоколо, складираха дъжда, паднал през зимата в набъбнали кухи корени или оцеляваха с помощта на влагата в повяващия морски бриз. Тук нямаше абсолютно нищо вълнуващо и всеки следващ предмет, изваден от калния тунел го потвърждаваше. Имаше останки от стари кораби и понякога от стари моряци. Имаше няколко монети — една сребърна и една златна, към които джуджетата проявиха достатъчно интерес, за да ги конфискуват. Имаше натрошени глинени съдове и части от статуи, които изглеждаха озадачаващи; имаше също част от железен казан и котва с останали няколко брънки от веригата.
На джуджетата им ставаше пределно ясно, докато губеха времето си, приседнали на сянка, че нищо не би могло да достигне това място, по друг начин, освен с кораб. Но трябваше да помнят, че когато става въпрос за злато и търговия, никога не можеш да имаш доверие на някой, чийто поглед шари свободно над шлема ти.
И тези проклети големи. Джуджетата мразеха големите, защото при цялото си огромно тегло те се движеха безшумно и приличаха на тролове. Те постоянно някъде се губеха, връщаха се, повлекли дървени трупи кой знае от къде и поемаха с тях надолу в мрака на изкопа…
А после един ден всички големи се измъкнаха от тунела на куп, последва продължителна дискусия и димящата жена тръгна към джуджетата. Те я наблюдаваха нервно, както войници наблюдават приближаващ самоуверен цивилен, когото знаят, че не им е позволено да убият.
На развален джуджешки тя им обясни, че тунелът се е срутил, така че сега те всички ще си ходят. Всички находки, които бяха изкопали тя подаряваше на Краля. И после си тръгна, като взе проклетите големи със себе си.7
Това се беше случило миналата седмица. За една седмица тунелът напълно се беше сринал и вятърът беше затрупал всичко с пясък.
Парите сами се грижеха за себе си. Те оцеляваха през вековете, затрупани под камари бумаги, скрити зад адвокати, обгрижвани, инвестирани, разделяни, събирани, изпирани, изсушавани, изглаждани и излъсквани, предпазвани от вреди и данъци, но най вече от самите членове на семейство Охол.
Членовете на семейството добре познаваха своите наследници — все пак, сами си ги бяха отгледали — и точно затова осигуряваха на парите си телохранители и довереници, управители и наследяване под условие, за да е сигурно, че всяка следващо поколение ще успее да изсмуче само определено количество средства, не повече от нужното да поддържат начина на живот, обичаен за семейството плюс още нещичко, колкото да могат да се отдадат на старата семейна традиция да се боричкат помежду си, за това кой ще докопа повече, точно така, пари.
Сега те пристигаха, придружени от легион адвокати — по един за всеки клон на семейството, а често и за отделна личност. Всички много внимаваха кого благоволяват да забележат, за да не би напълно непростимо да се усмихнат на някого, когото в момента съдят. Беше всеизвестно, че членовете на семейство Охол се погаждат като торба котки. Козмо ги беше наблюдавал на погребението. През цялото време се бяха оглеждали един друг, точно като котки, в напрегнато очакване да видят кой ще нападне първи. Но дори и така събитието щеше да е относително тържествено, ако онзи малоумен племенник, когото старата чанта беше пуснала да се разполага мазето, не се беше появил в мърлява бяла манта и жълта качулка от дъждобран и не беше циврил през цялото време. Беше развалил настроението на всички.
7
На джуджетата не им хрумна да преброят големите, за да проверят дали някой не липсва. Не че това щеше да промени нещо, но поне по-късно Кралят нямаше да им крещи толкова много.