Значи този тип Мустак смяташе, че банката е под негов контрол, а? Е, нямаше начин да се управлява банката без Чистонрав Непреклон, а още утре Козмо вече щеше да държи Непреклон в ръцете си. Или, хм, да… по-добре да изчака малко. Ако Непреклон бъде принуден да търпи глупавото безразсъдство на Мустак само още един ден, той толкова ще се вбеси, че дори няма да се наложи г-н Боровинка да използва специалните си умения за убеждаване. О, да.
Козмо повдигна вежда. Нещата почваха да се подреждат, усещаше го. Беше се държал точно като Ветинари, нали така? Да, точно така. Как само го изгледа семейството, когато нареди на Жозефин да млъкне. Дори само споменът беше достатъчен да го погъделичка приятно…
Дали моментът беше подходящ? Да, макар и само за минутка. Беше си го заслужил. Той отключи едно чекмедже в бюрото си, протегна се вътре и натисна скрит бутон. В другия край на бюрото се отвори тайно отделение. От там Козмо извади малко черно кепе. Изглеждаше съвсем ново. Ейдотук беше истински гений.
Козмо тържествено положи кепето на главата си.
Някой почука на вратата на кабинета. Което се оказа напълно безсмислено, защото веднага след това вратата се отвори с трясък.
— Пак ли се заключваш в стаята си, братко? — извика Пучи триумфално.
Козмо поне успя да подтисне импулса да дръпне шапката от главата си, сякаш върши нещо нередно.
— Както виждаш сама, вратата не беше заключена — отвърна той. — И освен това нямаш право да ме приближаваш на по-малко петнадесет метра. Имам ограничителна заповед.
— Ти пък не можеш да ме доближавах на по-малко от двадесет метра, така че пръв си нарушил моята ограничителна заповед срещу теб — каза Пучи и си придърпа стол. Възседна го на обратно и подпря ръце на облегалката. Дървото изскърца.
— Не аз избрах да те доближа, струва ми се?
— От гледна точка на вселената е все тая — отбеляза Пучи. — Да знаеш, тази твоя мания е много опасна.
Козмо свали шапката.
— Опитвам се единствено да проумея човека — каза той.
— Много опасна мания.
— Разбираш за какво говоря. Искам да разбера как работи умът му.
— А това? — тя посочи големия портрет, закачен на стената срещу бюрото.
— Мъж с куче на Уилям Нацупен. Портрет на Ветинари. Забележи как очите му те следват, накъдето и да мръднеш.
— По-скоро носът на кучето ме следва. Ветинари има куче?
— Имаше. Почина преди време. Малкият му гроб е някъде на територията на двореца. Ветинари го посещава всяка седмица и оставя по една кучешка бисквитка върху него.
— Ветинари?
— Да.
— Хладнокръвният, безсърдечен, пресметлив тиранин Ветинари? — повтори Пучи.
— Точно така!
— Нещо ме баламосваш, братчето ми.
— Ако щеш вярвай — дълбоко в себе си Козмо тържествуваше. Той обожаваше това раздразнено пилешко изражение, което сестра му придобиваше, когато я мъчеше диво любопитство.
— Някой може да плати доста за подобна информация — каза тя.
— Така е. Споменах го само защото не ти върши никаква работа, освен ако не знаеш къде точно е гробът, по кое време ходи там Ветинари и в кой ден. Нищо чудно, сладка Пучи, това което ти наричаш мания, всъщност да се окаже много полезно начинание. Аз наблюдавам, изучавам и се информирам. И вярвам, че Влаго фон Мустак и Ветинари споделят някаква опасна тайна, която би могла дори…
— Значи реши да предложиш на Мустак подкуп? — едно нещо можеше да се каже за Пучи, човек можеше да й довери каквото си иска, защото тя никога не си правеше труда да слуша. Вместо това си използваше времето да мисли, какво ще каже след това.
— Неприлично малък подкуп. И в същото време го заплаших. Така сега той си мисли, че знае всичко за мен — обясни Козмо без дори да се опитва да скрие усещането си за превъзходство. — А аз пък не знам нищо за него, което е дори по-вълнуващо. Как така се е появил отникъде и веднага се е сдобил с един от най-престижните постове…
— Какво, по дяволите, е това? — прекъсна го Пучи, чието неограничено любопитство беше постоянно спъвано от съвсем ограничената способност да се концентрира. В случая тя сочеше към макета, поставен пред прозореца.
— Това ли? О…
— Прилича на декоративна саксия. Да не е куклено градче? За какво ти е? Казвай веднага!
Козмо въздъхна. Не че ненавиждаше сестра си — т.е. не повече от обичайното чувство на неприязън, което всички Охол изпитваха към роднините си. Но беше трудно да харесваш този груб, носов, постоянно раздразнен глас, който обявяваше на света, че всичко, което Пучи не разбере незабавно — а това включваше почти всичко, с което тя се сблъскваше — за нея е лична обида.