Пруст се втренчи в хартийката, сякаш очакваше тя да се взриви или да изпусне някакъв хипнотизиращ газ.
— Какво е това, сър?
— Банков запис за един долар. Доларова банкнота. Нещо съвсем ново.
— Трябва ли да се разпиша, за да я получа?
— Не, точно това е интересното. Всеки може да я получи.
— Бих искал да я получа аз, благодаря!
— И ето че сега е твоя — увери го Влаго. — Но пък ти можеш да я използваш, за да купиш нещо друго.
— Тя не съдържа злато — съдържателят вдигна банкнотата, но я задържа на разстояние от себе си, така, за всеки случай.
— Е, ако ти платя с пенита и шилинги, и в тях няма да има злато. Освен това, както казах, сега си с петнадесет пенса напред, срещу което, вярвам, няма да възразиш, нали? Този запис е на стойност един долар. Ако го занесеш в моята банка, ще ти дадат един долар срещу него.
— Но аз вече си имам един долар! Ъм, нали така? — попита Пруст.
— Бързо схващаш! Така че защо не излезеш да го похарчиш? Сега, веднага. Бих искал да видя как ще се приеме.
— Това нещо като марките ли е, г-н Мустак? — попита Пруст, като се опитваше да го сравни с нещо разбираемо. — Понякога хората ми плащат с марки, понеже аз пращам доста поръчки по пощата…
— Да! Да! Точно така! Приеми го като голяма марка. Виж, ще ти направя промоционална оферта. Ако похарчиш този долар, ще ти дам още една доларова банкнота, така че пак ще ти остане един долар. Какво има да рискуваш?
— Да, ама ако това е една от първите доларови банкноти, нали така… ами, ако бях си запазил малко от най-първите марки, дето отпечатахте, сега щях да имам малко състояние, така че ако задържа тая банкнота, някой ден тя ще струва истински пари…
— Тя и сега струва истински пари! — възкликна Влаго.
Това беше проблемът с бавно съобразяващите хора. Влаго винаги предпочиташе вместо с тях да си има работа с пълни глупаци. Защото на по-бавните хора може и да им отнеме малко време да схванат ситуацията, но веднъж щом се усетят, веднага търсят начин да се възползват от нея.
— Да, ама вижте сега — по лицето на продавачът плъзна усмивка, която той вероятно считаше дяволита, но всъщност му придаваше изражението на Г-н Каприз докато си ядеше карамела. — Вие много се изхитрихте с тия марки, г-н Мустак. Току изкарате някоя нова. Мойто бабче казва, че може и да е вярно, дето в тялото на човек имало достатъчно желязо за един пирон, ама на вас само в главата ви се въртял достатъчно горещ въздух да ви вдигне до луната. Тъй де, да не се докачите нещо, то мойто бабче винаги казва, каквото мисли…
— Е, да, ама стегнах Пощата нали?
— О, да, баба казва, че може да сте хитрец и тарикат, ама поне не оставяте нещата на половина, дума да няма…
— Чудесно! Значи, хайде тогава да похарчим тоя проклет долар, а?
Изглежда Влаго имаше някакво необяснимо двойствено въздействие върху милите старици — те веднага познаваха точно що за стока е, но въпреки това го харесваха.
В крайна сметка г-н Пруст реши да рискува и да използва своя нов долар, за да купи от съседния магазин пакетче тютюн за лула Веселият Моряк, малко ментови бонбони и списание „Какво наново?“. Г-н „Чистника“ Преденпост от своя страна, веднъж щом му обясниха идеята, прие банкнотата и отиде с нея отсреща у г-н Каруцарин, месарят. След като му изложиха всичко подробно, месарят предпазливо се съгласи да му платят кило наденички с новия долар и освен това даде на Влаго „кокал за ваш’то малко кутре“. Най-вероятно Г-н Каприз никога не беше виждал истински кокал преди. Той само се въртеше около него предпазливо и явно очакваше кокалът да изписука.
Улица Десета Яйчна беше заета от дюкяните на дребни търговци, които продаваха дреболии на дребно, за незначителни суми и с малка печалба. На такава улица човек трябваше да ограничи размаха на мисълта си. Това не беше гостоприемно място за велики идеи. Тук всички се взираха в подробностите. Това бяха мъже, които получаваха много повече фардинги, отколкото долари.
Някои от останалите магазини вече пускаха кепенците и приключваха работа за деня. Привлечени от Анкх-Морпоркския инстинкт, който им подсказваше че става нещо интересно, собствениците им се скупчиха, за да не го пропуснат. Тук всички се познаваха. Всички търгуваха помежду си. И всички познаваха Влаго фон Мустак, Златния мъж. Събралите се разглеждаха банкнотите старателно и ги обсъждаха крайно сериозно.
— Ама това си е просто бележка „Ще имаш да вземаш“.
— Добре, но да предположим, че ти трябват парите?
— Ще ме прощавате, ама идеята не е ли, че бележката сама по себе си е пари?