— Добре тогава, от кого имаш да вземаш?
— Ъм… от Джак, защото… Не, чакай малко… Това са истински пари, нали така?
Влаго се ухили доволно, докато дискусията се люшкаше напред-назад. Току пред очите му като някаква чудна гъба изникваше чисто нова теория за парите — израстваше в сумрак и беше напълно куха. Тези мъже брояха и половинките фардинг и нощем държаха касата под леглото си. Те отмерваха брашно и стафиди до стотни и хилядни с очи неотклонно вперени в стрелката на кантара, защото бяха мъже, живеещи на ръба. Ако Влаго успееше да ги убеди, че книжните пари са добра идея, можеше спокойно да счита, че ако вече не е излязъл сух от водата, то поне се е разминал съвсем леко подгизнал.
— Е, и мислите ли, че може да влязат в работа? — вмъкна той, когато разговорът затихна.
Общото мнение беше, че може да се ползват, но трябвало да изглеждат „по-засукани“, както се изрази „Чистника“ Преденпост.
— Нъл’ знайте, с по-завъртени букви и кое що.
Влаго се съгласи с тях и връчи на всеки по една банкнота за спомен. Бяха си ги заслужили.
— Пък ако се окаже, че тия хартийки не струват, колкото развалено уахуни — заключи г-н Пруст, — поне винаги ще ни остане златото, нали? Заключено на сигурно място в мазето?
— О, да, не може без златото — съгласи се г-н Каруцарин.
Всички закимаха утвърдително и Влаго усети как ентусиазмът му увяхва.
— Но нали се разбрахме, че златото не ви е нужно? — възрази той.
Всъщност нищо такова не се бяха разбирали, но си струваше да опита.
— Да, няма нужда да ни е в ръцете, ама трябва да е все някъде — обясни г-н Каруцарин.
— Да, за да не могат банките да лъжат — заяви г-н Преденпост с онази непоклатима увереност, характерна за най-информираното от всички създания, „Мъжът В Кръчмата“.
— Но аз се надявах, че ще разберете. Нямате нужда от злато! — настоя Влаго.
— Тъй си е, сър — успокои го Преденпост. — Стига само все някъде да го има.
— Ъъ, случайно да имате представа, защо е толкова наложително златото да го има? — поинтересува се Влаго.
— За да не могат банките да лъжат — повтори Преденпост, воден от убеждението, че истината се постига чрез повторение.
Одобрителни кимания потвърдиха, че това мнение се споделя от всички на улица Десета Яйчна. Стига само златото да беше налично някъде, това щеше да задължи банките да бъдат почтени и всичко щеше да е наред. Влаго почувства благоговение пред такава вяра. Наличието на злато явно можеше да накара и чаплите да спрат да ядат жаби. Но истината е, че няма сила в света, която може да принуди една банка да бъде почтена, ако тя няма желание.
Но дори и така, не беше лошо като за начало. Беше положил обещаващи основи.
Започна да вали. Нищо сериозно, само лек дъжд, при който почти може да минеш без чадър. По улица Десета Яйчна никога не се мяркаха файтони, защото не можеха да очакват да качат пътници там, но един беше спрял на ъгъла с Губещата се улица. Конят беше оклюмал в хамута си, файтонджията се беше привел, увит в сиво палто, фенерите на файтона примигваха в мрачината. Дъждът уверено напредваше към своята по-тежка, обилно квасеща фаза и файтонът беше съвсем добре дошъл.
Влаго бързо го приближи и се качи, но вътре го посрещна нечий глас:
— Добър вечер, г-н Мустак. Много се радвам най-после да се запознаем. Аз съм Пучи. Убедена съм, че ще си станем много добри приятели…
— Сега, ето това беше отлично — коментира сержант Колън от Градската стража, докато фигурата на Влаго фон Мустак изчезваше зад ъгъла с нарастваща скорост. — Забележи как той изскочи направо през прозорчето на файтона, без да докосва рамката, отскочи от оня тип, дето се промъкваше наоколо, и се приземи с отлично по мое мнение превъртане, при това без нито за миг да изпуска малкото кученце. Няма съмнение, че не му се случва за първи път. Но ако прегледаме изпълнението като цяло, трябва да призная, че това беше изключително глупав ход.
— Първият попаднал файтон — Ефрейтор Нобс клатеше глава. — Леле боже, леле боже. Не го очаквах точно от него.
— Точно това казвам и аз — съгласи се Колън. — Когато си знаеш, че имаш врагове под път и над път, никога, никога не се качваш в първия изпречил ти се файтон. Това е една от основните житейски истини. Даже отшелниците са я чували.
Те наблюдаваха доскоро промъкващия се тип, който в момента събираше останките от натрошения си иконограф, докато Пучи пищеше с цяло гърло откъм файтона.
— Обзалагам се, че когато са пуснали в движение първия файтон в историята, никой никога не се е качвал на него, а сержант? — предположи Ноби дяволито. — Сигурно първият файтонджия се е прибирал всяка вечер без пукната пара, ’щото всеки е знаел да не се качва при него, нали?