— Не, Ноби, виж, ако нямаш врагове, които се ширят на свобода, това правило не важи. Дай да вървим да докладваме.
— А какво означава „да се ширят“ — попита Ноби, докато влачеха крака към участъка на улицата на Чревцата, където несъмнено ги очакваше чаша топъл, сладък чай.
— Означава, че враговете ти са доста едри и имат нужда от пространство. То е очевидно, като брадавица на нос. Особено пък на твоя нос.
— Е, да, тази Пучи Охол, вярно е едричка.
— Хич не му трябва на човек да става трън в очите на това семейство — изрази мнение Колън. — Та какви са прогнозите?
— Прогнози, сержант? — попита Ноби невинно.
— Знам, че си организирал залози, Ноби. Ти винаги организираш залози.
— Тоя път никой не ще да залага, сержант. Викат, че изходът бил решен — обясни Ноби.
— Мда, има логика. Очакват Мустак да полегне в тебеширено очертание до неделя?
— Не, сержант. Всички смятат, че той ще спечели.
Влаго се събуди в голямото меко легло със задавен писък.
Пучи! Аргхг! И то във вид, който по-деликатните натури биха нарекли неглиже. Влаго винаги се беше чудил как точно изглежда това неглиже, но никога не се беше надявал да получи толкова изобилна и подробна демонстрация наведнъж. Дори в момента някои от мозъчните му клетки, запечатали този спомен, се опитваха да умрат.
Но той нямаше да е Влаго фон Мустак, ако случката не беше предизвикала и известна доза нехайно задоволство. Все пак, беше се измъкнал невредим. О, да, изобщо не му беше за първи път да скача през прозорци. Пък и крясъците на Пучи бяха почти толкова силни, колкото трясъкът, който се разнесе, когато иконографът на онзи тип се строши на калдъръма. Старият номер със залагане на капан и хващане в компрометираща ситуация. Ха! Крайно време беше да извърши нещо незаконно, та отново да настрои мозъка си на вълната на циничното самосъхранение. Само преди година той никога не би направил грешката да се качи на първия изпречил му се файтон. Но поне не можеше да си представи що за съдебни заседатели биха повярвали, че някой може да е бил привлечен от Пучи Охол. Мда, такава теория никога нямаше да мине в съда.
Той стана, облече се и се заслуша с надежда за признаци на живот в кухнята. Когато не ги откри си направи черно кафе.
С кафето в ръка тръгна към офиса, където Г-н Каприз дремеше в своя панер, а официалната шапка си стоеше, все така укорително черна.
О, вярно, той беше решил да направи нещо по въпроса, нали така?
Влаго бръкна в джоба си и извади тубата лепило, която за удобство имаше четка на капачето и, след като внимателно разнесе лепило по шапката, започна да изсипва върху нея златните точици възможно най-равномерно.
Все още беше потънал в това занимание, когато Гладис се появи в полезрението му като слънчево затъмнение, понесла, както се оказа, сандвич с бекон и яйца, четири педи дълъг и три милиметра дебел. Беше му донесла и сутрешния Таймс.
Влаго простена. Бяха му посветили първа страница. Което не беше необичайно. За всичко беше виновна устата му, която препускаше с бясна скорост, винаги щом усетеше близостта на журналистически бележник.
Хм, беше запълнил и втора страница. И редакционната статия. Да му се не види, бяха му посветили дори политическата карикатура, която рядко беше особено смешна.
Първи хлапак: По к’во са пузнава, чи Анкх-Морпорк ни е бизлюден острув?
Втори хлапак: На бизлюден острув, не мой та ухапа акула!
Да се скъсаш от смях.
Той прокара бегъл поглед по редакционната статия. Тези статии от своя страна се случваше да са доста забавни, понеже бяха писани с убеждението, че светът ще е много по-добро място, ако бъде управляван от журналисти. Материалите обикновено биваха… Какво? Това пък какво беше?
„Време е да се замислим за немислимото… през трезорите най-после е повял вятърът на промяната… несъмненият успех на новата Пощенска служба… марките са вече де факто валута… необходимите свежи идеи… младежта поема юздите…“
Младежта поема юздите? И това написано от Уилям Дьо Слов, който вероятно беше на възрастта на Влаго, но пишеше сякаш се подвизава на този свят дълги години. Стилът на Дьо Слов беше тежък и натруфен, поради което често не ставаше ясно какво точно иска да каже, но сред стелещата се мъгла на многосричните думи се прокрадваше идеята, че, според Таймс, Влаго фон Мустак можеше да се окаже, като цяло и при дадените обстоятелства, в дългосрочен план и, като се вземе предвид това и онова, вероятно подходящият човек за тази служба.