Влаго забеляза, че Гладис е минала зад гърба му, когато червеното сияние от очите й се отрази в месинга по бюрото.
— Изглеждате Много Напрегнат, Г-н Мустак — каза тя.
— Мда, вярно — отвърна той докато препрочиташе статията. Богове, тоя човек пишеше, сякаш думите му ще бъдат изсечени в гранит за поколенията.
— В Списание „Само За Дами“ Имаше Интересна Статия Относно Масажирането На Гърба — продължи Гладис.
По-късно Влаго си даде сметка, че е трябвало да усети надеждата, прокраднала се в гласа й. Но тъкмо в онзи момент, той си мислеше: при това изсечени с големи главни букви.
— Те Вършат Чудеса За Освобождаване На Напрежението, Причинено От Неразбориите На Съвременния Живот — отбеляза Гладис.
— Е, да, кой би искал такова нещо — съгласи се Влаго и пред очите му причерня.
Най-странното обаче беше, размишляваше Влаго по-късно, когато Пеги и Еймсбъри бяха успели да го свестят и да наместят костите му по местата им, че той наистина се чувстваше по-добре. Вероятно това беше идеята на занятието. Може би отвратителната разкъсваща болка беше необходима, за да ти напомни, че може да ти се случат къде-къде по-лоши неща от някое случайно пробождане тук там.
— Много Съжалявам — увери го Гладис. — Не Можех Да Предположа, Че Ще Стане Така. В Списанието Пишеше, Че Масажираният Изпитва Внезапно Приятно Оживление.
— Не мисля, че за целта е нужно да видиш собствените си очни ябълки — отбеляза Влаго като си разтриваше врата. Сиянието в очите на Гладис помръкна дотам, че той я съжали и допълни: — Но вече се чувствам много по-добре. Чудесно е да погледнеш надолу и да не се окаже, че гледаш собствените си пети.
— Хич не го слушай, не беше толкова зле — защити я Пеги, подтиквана от истинска женска солидарност. — Мъжете винаги вдигат голяма олелия и за най-малката болка.
— Да, Те Са Просто Големи Пухкави Бебета — потвърди Гладис. Думите й предизвикаха замислена тишина.
— Това пък откъде ти хрумна? — поинтересува се Влаго.
— Информацията Ми Беше Предадена От Гленда, На Гишето За Марки.
— Е, от сега нататък не искам да…
Двойните врати се отвориха със замах. Отвън долетя жужене, достигащо до офиса от долния етаж, а г-н Непреклон сякаш се носеше като сърфист на вълната на приглушения шум, навъсен като облак и прекалено излъскан за толкова ранна сутрин.
— Добро утро, магистър — поздрави той с леден тон. — Улицата отвън е пълна с хора. Позволете да се възползвам от случая да ви поздравя, задето лично опровергахте една теория, която в момента се шири в Невидимия Университет.
— А? — каза Влаго.
— Има хора, които твърдят че съществува не само една вселена, а безкраен брой паралелни вселени, за да може всичко, което би могло да се случи, реално да се случи все някъде. Това, разбира се, е пълен абсурд, който ние търпим, просто защото си знаем, че са само празни приказки. Сега обаче аз мога да докажа, че съм прав, понеже, ако такъв безкраен брой светове съществуваше, все в някой от тях моята алтернативна личност би приветствала вашите последни действия. Но нека ви уверя, сър, безкрайността не е достатъчно огромна, за да побере такава възможност — той се стегна. — Хората удрят по вратите ни! Настояват да закрият сметките си! Казах ви, че банковата система се основава на доверие и увереност!
— Ох, леле — каза Влаго.
— Те изискват злато.
— Е, нали точно това сме им обещ…
— Обещанието е само метафорично! Обясних ви, че то се основава на взаимното съгласие, че никой няма да си изиска златото реално!
— Колко души искат да си закрият сметките? — попита Влаго.
— Почти двадесет!
— Двадесет души вдигат всичкия този шум?
Г-н Непреклон изглеждаше смутен.
— Е, не са само те — призна той. — Няколко заблудени люде желаят да внесат пари, но…
— Да внесат, значи? — прекъсна го Влаго. Г-н Непреклон потръпна.
— Само съвсем незначителни суми, по няколко долара на човек — обясни той пренебрежително. — Те изглежда смятат, че „нещо сте намислил“.
Кавичките осезаемо разтресоха изречението, както се тресе деликатна дама, ако трябва да вдигне умряла мишка.
Една част от личността на Влаго рязко отскочи назад. Но друга част вече усещаше бриза по лицето си.
— Ами, тогава да не ги разочароваме — каза той и вдигна позлатената си шапка, която все още беше леко лепкава. Непреклон я изгледа недоволно.
— Останалите банки са бесни да знаете — каза той и припряно последва Влаго с необичайната си походка, когато Магистърът на монетния двор се запъти към стълбите.