— Това добре ли е или зле — попита Влаго през рамо. — Я да ви питам, какво беше правилото за банковите заеми? Бях го чувал веднъж. Беше някакъв каламбур за лихвата.
— Имате предвид: „Заемай към един и половина, отпускай към два, прибирай се вкъщи в три“? — попита Непреклон.
— Точно това! Мислех си, дали не може да посмалим тия стойности?
— Това е Анкх-Морпорк. Една банка трябва да бъде непристъпна като крепост! А това струва пари!
— Но поне можем да променим процентите малко, нали? И освен това нали не плащаме лихва за влогове, по-малки от сто долара?
— Да, така е.
— Е, от сега нататък всеки може да си отвори сметка при нас, даже и само с пет долара в нея, а ние ще почнем да плащаме лихва доста по-скоро. Това ще поопразни дюшеците, не мислите ли?
— Магистър, аз протестирам! Банкерството не е игра!
— Скъпи г-н Непреклон, не само че е игра, но е и доста стара, известна е под името „Да видим докога ще ни се разминава?“.
Гласовете долу се извисиха приветствено за момент. Двамата мъже бяха достигнали една площадка на стълбите, отворена към голямата зала долу, както църковен амвон се извисява над грешници. Масата лица се вдигна към Влаго и остана безмълвна за момент. След това някой се обади.
— Ще направите ли всички ни много богати, г-н Мустак?
О, проклятие, помисли си Влаго. Какво всъщност търсеха тук всички тези хора?
— Ами, смятам да направя всичко по силите си да докопам парите ви! — обеща им той.
Хората се разсмяха. Влаго не се изненада. Кажи на някого, че смяташ да го ограбиш и единственият резултат е, че ти излиза име на откровен човек.
Очакващото множество съблазни езика му, така че благоразумието му се предаде и отиде да се скрие някъде. Той чу устата си да добавя:
— И за да получа възможно най-много от вашите пари, смятам — т.е. председателят смята, че не е лошо да въведем лихва от един процент за всички сметки, в които има налични пет долара в рамките на една цяла година.
Звукът зад гърба му подсказваше, че главният касиер изглежда се е задавил, но хората долу, които като цяло бяха привърженици на спестовна система „под дюшека“, не изглеждаха особено развълнувани. Тогава някой вдигна ръка и каза:
— Не искате ли доста висока цена, само за да натикате парите ни в мазето си.
— Не, това смятам аз да платя на вас, задето ми позволявате да натикам парите ви мазето за една година — обясни Влаго.
— Сериозно?
— Абсолютно. Вярвайте ми.
Лицето на говорещия придоби израза на типичния бавно съобразяващ гражданин, който се опитва да схване ситуацията.
— Добре, къде е уловката? — попита той накрая.
Навсякъде, помисли си Влаго. Например, нямам никакво намерение да държа парите ви в мазето. Ще ги държа в нечий чужд джоб. Но това изобщо не ви трябва да го знаете сега.
— Няма уловка — каза вместо това на глас. — Ако вложите сто долара, след година в сметката ви ще има сто и един долара.
— Всичко това е много хубаво, ама откъде хора като мен ще намерят сто долара?
— Тук при нас. Ако вложите само един долар и изчакате — колко време, г-н Непреклон?
Главният касиер изсумтя.
— Четиристотин шестдесет и една години!
— Добре, има да почакате, но поне вашите пра-пра-пра и прочее внуци ще се гордеят с вас — довърши Влаго сред весел смях. — Добре, вижте какво ще направим сега: ако днес си откриете тук влог на стойност, да речем, пет долара, в понеделник ще ви дам един долар безплатно. Един долар на вересия, дами и господа, къде ще ви предложат по-добра сделка…
— Истински долар, простете, или един от тези фалшификати?
При входа последва някакво разбъркване и Пучи Охол връхлетя царствено през вратите. Т.е. опита се да връхлети. Но едно успешно връхлитане е нужно да се планира предварително и вероятно да се репетира няколко пъти. Не е добра идея да тръгнеш да връхлиташ неподготвен. Защото накрая ще се окаже, че просто се буташ.
Двама здравеняци се опитваха да разтикат множеството и да направят път, но не успяваха да се справят с толкова много хора. А това означаваше, че двамата чувствително по-дребни младежи, които водеха чистокръвните бледи хрътки на Пучи, се оказаха притиснати зад здравеняците. Накрая се наложи Пучи да си проправи път с лакти.
А би могло да бъде наистина идеално изпълнение, помисли си Влаго. Всички нужни елементи бяха на лице: облечените в черно заплашителни фигури на биячите, елегантните светли хрътки. Но, уви, самата Пучи беше горд притежател на подозрително оцъклени очички и твърде дебела горна устна, които в комбинация с дългия врат внушаваха на непредубедения наблюдател мисълта за патица, обидена от преминаваща наблизо пъстърва.