Някой е трябвало да й каже, че черното не е нейният цвят, че скъпите кожи ще да са изглеждали много по-удачно върху оригиналния си собственик и че ако смята да носи високи токове, то последната дума на модата забранява те да се комбинират с тъмни очила, защото когато човек влезе от ярката дневна светлина в сумрака на, да речем, банка, той дотолкова ще се дезориентира, че може да набучи на тока си крака на един от собствените си телохранители. Всъщност някой е трябвало като цяло да й поясни, че истинският стил изисква вродено кокетничене и капка лукавство. Той не може да се напазарува.
— Г-ца Пучи Охол, дами и господа! — извика Влаго и започна да ръкопляска, а Пучи изтръгна слънчевите очила от лицето си и приближи едно гише с кръвожаден поглед. — Един от нашите директори, които ще се присъединят към всички нас в изкарването на истински пари.
Няколко души подеха аплодисментите. Те никога не бяха виждали Пучи, но винаги се радваха на безплатно шоу.
— Слушайте, слушайте ви казвам! — изкомандва тя и размаха нещо, което заприлича на Влаго на една от неговите експериментални банкноти. — Ето какво смята да ви даде той — нищо и никаква безполезна хартия.
— Напротив, това е същото като отворен чек или банков ордер — каза Влаго.
— Така ли? Ще я видим тая работа! Слушайте! Добри хора на Анкх-Морпорк! Някой от вас изобщо вярва ли, че тая хартийка струва един долар? Някой ще ми даде ли долар за нея? — Пучи размаха листчето презрително.
— ’Ми знам ли. Какво е туй? — попита някой и множеството се поразмърда.
— Това е експериментална банкнота — обясни Влаго над надигащите се гласове. — Просто за да изпробваме идеята.
— Колко такива хартийки има? — попита същият човек.
— Към дузина — отвърна Влаго.
Мъжът се обърна към Пучи.
— Давам ти пет долара, какво ще кажеш?
— Пет? Ама то пише, че струва един! — отвърна Пучи слисана.
— Да, де. Пет долара, гуспойце.
— Ама защо? Ти да не си луд?
— Наред съм си, колкот’ ’секи друг, девойче, много благодаря!
Някой друг вдигна ръка и се провикна.
— Аз давам седем долара!
— Това е лудост — изквича Пучи.
— Лудост? — попита вторият човек и посочи Влаго. — Ако си бях купил един джоб от най-първите черни марки от едно пени, когато онзи мъж там почна да ги печата, сега щях да съм богат човек!
— Някой помни ли Триъгълните Сини? — обади се друг наддаващ. — На стойност петдесет пенса. Залепих една такава на писмо до леля ми. Докато писмото стигне до нея, марката вече струваше петдесет долара! И сега старата вещица отказва да ми я върне!
— В момента струва сто и шестдесет — спомена някой зад него. — Миналата седмица продадоха една такава на търг в Дюкяна на Дейв за топлийки и марки. Аз ви давам десет долара, госпожице!
— Петнадесет!
От мястото си на стълбите Влаго се радваше на отличен панорамен изглед към залата. В дъното няколко наддаващи се бяха съюзили, водени от идеята, че е по-добре да получиш част от нещо, отколкото да не получиш нищо.
Колекциониране на марки! Това беше започнало от самото начало и се беше раздуло като някакво огромно… нещо, управлявано от непонятни, странни правила. Дали имаше друга някоя сфера, където дефектите правеха желания обект по-ценен? Бихте ли купили костюм само защото единият ръкав е по-къс от другия? Или защото по грешка са му пришили парче ненужен плат? Разбира се, веднага щом Влаго беше забелязал тази тенденция, той беше почнал да вкарва дефектите умишлено, един вид, за да осигури развлечение на клиентите, но определено не беше планирал главата на лорд Ветинари да се появява отпечатана на обратно по веднъж на всеки лист сини марки. Един от печатарите се канеше да унищожи дефектните марки, но Влаго успя да го спре в последния момент, като се хвърли върху него с лъвски скок.
Цялата работа беше нереална, а Влаго беше експерт по нереалността. Преди, когато беше вършил пакости и основното му занимание беше да продава мечти, той беше забелязал, че най-разпространена е мечтата, че човек може да забогатее по чиста случайност. Беше успявал да убеди хората, че стъклото е диамант, защото алчността замъгляваше ума. Дори разумни, почтени, усърдно работещи хора вярваха, противно на своя опит, че може да получиш пари наготово. Но колекционерите на марки… те вярваха в дребните съвършенства. Вярваха, че е възможно в една малка част от света всичко да е наред. Ако пък не можеше всичко да е наред, то поне беше съвсем ясно какво липсва. Това липсващо парченце можеше да е например дефектна Триъгълна синя от петдесет пенса, но такива имаше още шест някъде по света и кой знае дали на усърдния търсач няма да му излезе късметът и да попадне на някоя от тях.