Богове, беше почнала да го гони параноя, само защото някакъв старец го гледаше с особена усмивка! Никой не го познаваше! Той беше Г-н Незабележим! Когато обикаляше града без златния костюм, беше просто поредния минувач.
— Добре ли сте, г-н Мустак?
Влаго се извъртя и погледна главния касиер.
— Какво? Ъ… не. Т.е. да. Ъъ… виждал ли сте онзи мъж преди?
— За кой мъж говорите?
Влаго се обърна, за да го посочи, но наблюдателят беше изчезнал.
— Приличаше на проповедник — измърмори той. — Изглежда… ами, изглежда ме наблюдаваше.
— Е, вие действително привличате погледа. Може би ще се съгласите, че позлатената шапка е грешка?
— Добра си ми е шапката! Няма друга такава!
Непреклон се съгласи с кимване.
— За щастие сте прав, сър. Значи така. Книжни пари. Практика, прилагана само от безбожниците в Ахатовата империя…
— Безбожници? Че те имат повече богове и от нас! И освен това при тях желязото е по-ценно от злато!
Влаго посмекчи тона си. Лицето на Непреклон, обикновено така добре овладяно и безизразно, се беше сбръчкало като лист хартия.
— Вижте, аз попрочетох едно-друго. Банките секат монети, които претендират да имат стойност четири пъти по-голяма от съдържанието на злато в тях. Можем да минем и без такива глупости. Това е някаква измислена реалност. Този град е достатъчно богат сам да си бъде златно кюлче!
— Но хората ви се доверяват, без да имат никакво основание — отвърна Непреклон. — Вярват ви само защото ги разсмивате. Аз не разсмивам хората и не принадлежа към такава реалност. Нямам представа как да се усмихвам и говоря като вас, не разбирате ли? Трябва да има нещо, чиято стойност е независима от политиката и последните тенденции, стойност, която е неизменна. Нима ще поставите Ветинари на чело на моята банка? Какво ще гарантира спестяванията на хората, които ще ни дадат парите си?
— Не какво, а кой. Аз. Аз лично ще се погрижа банката да не фалира.
— Вие?
— Да.
— Ама, разбира се, Златния мъж — произнесе Непреклон ехидно. — А ако нищо друго не проработи, на молитви ли ще разчитате?
— Преди са ми помагали — отвърна Влаго кротко.
Окото на Непреклон заигра. За първи път, откакто Влаго го беше срещнал, касиерът изглеждаше… изгубен.
— Но аз не разбирам, какво очаквате от мен!
Това прозвуча почти като ридание. Влаго го потупа по рамото.
— Управлявайте банката, както сте го правил и досега. Мисля, че не е лошо да отпуснем малко заеми с всички тези пари, които хората ще внесат днес. Умеете ли добре да преценявате хората?
— Досега мислех, че умея — отвърна Непреклон. — Сега вече не съм сигурен. Сър Джошуа, уви, беше напълно лишен от тази способност. Г-жа Охол, по мое мнение, се справяше отлично.
— Дори по-добре, отколкото можете да си представите — каза Влаго. — Добре, ще изведа председателя на разходка и после… ще раздадем малко пари. Какво ще кажете?
Г-н Непреклон видимо потрепери.
Таймс излезе с ранно следобедно издание, на първа страница на което бяха публикували снимка на опашката, която се виеше пред банката. Повечето чакащи просто искаха да се включат в случващото се, каквото и да се случваше, а останалите се редяха, понеже, кой знае, опашката може да е за нещо интересно. Едно момче продаваше вестника и хората на опашката си го купуваха, за да прочетат историята, озаглавена „Огромна опашка пред банката“, което се стори на Влаго малко странно. Те нали чакаха на същата тази опашка. Нима не можеха да приемат, че нещо се случва реално, докато не прочетат за него във вестника?
— Няколко души вече изразиха желание да получат заеми, сър — обади се Непреклон зад гърба на Влаго. — Най-добре оставете на мен да се занимая с тях.
— Не, г-н Непреклон, ще се заемем с това заедно — каза Влаго като се извръщаше от прозореца. — Поканете ги в приемната на долния етаж, моля.
— Наистина мисля, че трябва да оставите това на мен, сър. Някои от кандидатите не знаят нищо за банковите операции — настоя Непреклон. — Всъщност, мисля, че повечето досега не са стъпвали в банка, освен може би, за да я ограбят.
— Вие, разбира се, ще присъствате, но аз ще вземам окончателните решения — отсече Влаго, възможно най-високопарно. — Естествено, с неоценимата помощ на председателя.
— Г-н Каприз?
— О, да.
— Значи той отлично умее да преценява хората?
— О, да.
Влаго вдигна кучето и тръгна към приемната. Усещаше как погледът на Непреклон прогаря дупка в гърба му.