Влаго се изправи, но се поколеба.
— И какво му е лошото да си председател на Гилдията на търговците? — попита той.
Подчертано бавно и внимателно Ветинари върна пръстена обратно в кутията, а кутията прибра в чекмеджето.
— Простете, г-н Мустак?
— Ами, вие така го казахте, сякаш има нещо лошо — обясни Влаго.
— Не мога да се съглася с вас — Ветинари вдигна поглед към Дръмнот. — Дръмнот, ти усети ли в забележката ми укорна нотка?
— Напротив, милорд. Вие често сте отбелязвал, че търговците и занаятчиите, числящи се към Гилдията, съставляват гръбнака на града — изрецитира Дръмнот и подаде на патриция дебела папка.
— Полага ми се и златиста верига — допълни Влаго.
— Полага му се и златиста верига, Дръмнот — отбеляза Ветинари, като преглеждаше някакво ново писмо.
— Е, в това какво лошо има? — настоя пак Влаго.
Ветинари го погледна отново с израз на отлично уподобено удивление.
— Добре ли се чувствате, г-н Мустак? Изглежда имате някакъв проблем със слуха. Сега, моля ви, бъдете така добър да се оттеглите. Пощата отваря след десет минути и съм сигурен, че ще искате, както винаги, да дадете личния си пример на своя персонал.
След като Влаго най-после си беше тръгнал, секретарят тихо сложи друга папка пред Ветинари. На етикета й пишеше „Албърт Блещук / Влаго фон Мустак“.
— Благодаря, Дръмнот, но защо?
— Смъртната присъда издадена на Албърт Блещук все още е в сила, милорд — тихо сподели Дръмнот.
— О. Разбирам. Ти смяташ, че аз ще изтъкна пред г-н Мустак, че той все още може да бъде екзекутиран под криминалния си псевдоним Албърт Блещук? Мислиш, че ще му намекна, че всичко, което е нужно да направя, е да информирам пресата как съм бил шокиран да открия, че нашият почитаем г-н Мустак е не друг, а майсторът крадец, фалшификатор и измамник, който през годините е присвоил стотици хиляди долари, съсипал е цели банки и е обрекъл множество почтени предприятия на фалит? Смяташ още, че ще заплаша да изпратя някои от най-доверените си чиновници да одитират Пощенската служба, където те несъмнено ще открият доказателства за най-безочливи злоупотреби? Може би, според теб, те биха открили, например, че всички средства от Пощенския пенсионен фонд са изчезнали? Мислиш, че ще споделя със света ужаса си от факта, че пропадналият г-н Мустак се е измъкнал от бесилото с помощта на незнайни съучастници? Накратко, ти вероятно смяташ, че аз обстойно ще му обясня колко лесно мога да принизя човек до там, та предишните му съюзници да трябва да коленичат, за да могат да го заплюят? Това ли е предположението ти, Дръмнот?
Секретарят вдигна поглед към тавана и двадесетина секунди устните му се движеха тихо, докато Лорд Ветинари се върна към работата си. Когато отново сведе поглед, Дръмнот потвърди:
— Точно така, милорд. Мисля, че не пропуснахте нищо.
— Да, Дръмнот, но има повече от един начин да се наниже човек на шиш.
— С лицето надолу или с лицето нагоре, милорд?
— Благодаря ти, Дръмнот. Дълбоко ценя твоята отлично развита липса на въображение, както знаеш.
— Да, сър, благодаря ви, сър.
— Всъщност имах предвид, че е възможно да накараш човек сам да си построи стойката и съвсем сам да си се върти на шиша.
— Не съм убеден, че ви разбирам, милорд.
Лорд Ветинари остави писалката си.
— Трябва да вземаш предвид психологията на индивида, Дръмнот. Всеки човек е един вид ключалка, за която трябва да се намери правилният ключ. Аз възлагам големи надежди на г-н Мустак в предстоящия сблъсък. Той все още не е изгубил криминалните си инстинкти.
— Откъде сте сигурен, милорд?
— Има множество дребни признаци, Дръмнот. Но, мисля, най-убедителният е, че той току-що си излезе от тук с молива ти.
Дните бяха изпълнени със заседания. Безкрайни заседания. При това ужасно скучни, което е една от причините хората изобщо да провеждат заседания. Скуката се понася по-лесно, когато е споделена.
На пощата вече не й предстоеше светло бъдеще. Тя беше достигнала светлото си бъдеще, което, веднъж настанило се в настоящето, започна да изисква персонал и графици за персонала, и надници, и пенсии, и поддръжка на сградата, и нощна смяна чистачи, и графици за събиране на пощата, и дисциплина, и инвестиции, и още, и още…
В момента Влаго се взираше неутешимо в писмото на някоя си мадам Естреза Партлей, представляваща Кампанията за равен ръст. Пощенската служба, очевидно, не беше наела достатъчно джуджета. Влаго беше изтъкнал, съвсем разумно според него, че една трета от целия персонал се състои от джуджета. Тя пък беше отговорила, че не в това е въпросът. Въпросът беше, че, понеже джуджетата имат ръст средно около две трети от човешкия, то Пощенската служба, като отговорна институция, трябва да назначи по едно и половина джудже на всеки назначен човек. Пощата трябва да подаде ръка на общността на джуджетата, настояваше мадам Партлей.