Баща ми разтри ръце, като че ли да се стопли и аз видях, че в този момент нямаше никакво намерение да продължи разговора. Лицето му беше тъмно, вглъбено.
— Хайде да вечеряме. Първо ще оставим багажа си в хотел „Турист“.
— Добре — отвърнах.
— И без това всеки миг ще ни изхвърлят, ако не си тръгнем доброволно.
Виждах светлокосата сервитьорка, която висеше на бара, но изглежда не се интересуваше дали ще си тръгнем или ще останем. Баща ми извади портфейла си, разгъна една от онези огромни изтъркани банкноти с вечната снимка на миньор или селянин с героична усмивка и я пусна в калаения пепелник. Измъкнахме се покрай столовете и масите от ковано желязо и излязохме през запотената врата.
Нощта плътно бе обгърнала града — студена, мъглива, влажна, източноевропейска нощ. Улицата беше почти празна.
— Сложи си шапката — предупреди баща ми както винаги.
Преди да излезем при подгизналите от дъжда явори, той изведнъж спря и ме задържа с ръка назад, все едно да ме предпази от внезапно изскочила кола. Кола обаче нямаше, а мократа улица изглеждаше провинциално спокойна под жълтата светлина на лампите. Баща ми внимателно се огледа наляво и надясно. Не мисля, че имаше някой, макар че ниската качулка ми пречеше да виждам добре. Той се ослуша, замръзнал на място с обърната встрани глава.
После шумно изпусна дъх и двамата продължихме пътя си, като обсъждахме какво ще си поръчаме за вечеря в „Турист“.
На тази екскурзия повече нямаше да стане дума за Дракула. Скоро щях да науча модела на бащиния ми страх — той можеше да разказва историята си само на малки изблици, задържайки сюжета не заради драматичния ефект, а за да съхрани нещо — силата си? Или разума?
Глава 3
Когато се прибрахме у дома в Амстердам, баща ми беше необичайно мълчалив и зает, а аз притеснено търсех удобен момент да го попитам за професор Роси. Всяка вечер мисис Клей вечеряше с нас в облицованата с тъмна ламперия трапезария. Тя ни сервираше от помощната масичка, но се хранеше с нас като член на семейството и аз инстинктивно усещах, че баща ми не би искал да разказва историята си в нейно присъствие. Ако го потърсех в библиотеката, той бързо ме питаше как е минал денят ми или ме караше да му покажа домашните си. След завръщането ни от Емона тайно прерових рафтовете, но книгата и документите бяха изчезнали от предишното си място и не успях да се сетя къде може да ги е сложил. Ако пък мисис Клей имаше свободна вечер, той също предлагаше да отидем на кино или ме извеждаше на кафе и сладки в шумната сладкарница от другата страна на канала. Бих казала, че ме отбягваше, ако не се случваше да седна до него, докато чете, в очакване на сгоден миг да попитам, а той да се протегне и да ме погали по косата с неясна тъга в очите. В тези моменти просто не смеех да повдигна въпроса.
Следващия път, когато потегли на юг, баща ми отново ме взе със себе си. Обясни ми, че щял да има само една среща, при това неофициална, която почти не си струвала дългия път, така че искал да ми покаже гледката. Този път влакът ни отведе далеч след Емона, а после взехме и автобус. Баща ми предпочиташе местния транспорт, стига да имаше възможност да го използва. И сега, когато пътувам, често се сещам за него и се отказвам да наема кола, за да се кача на метрото.
— Нали разбираш, Рагуза не е място за коли — каза той, докато стискахме металната дръжка зад шофьора на автобуса. — Винаги сядай отпред, за да не ти става лошо.
Стиснах дръжката и кокалчетата ми побеляха — като че ли летяхме сред светлосивите каменни грамади, които в тази част на света играеха ролята на планини.
— Боже! — възкликна баща ми, когато автобусът страховито подскочи през един остър като фиба завой. Останалите пътници изглеждаха съвсем спокойни. От другата страна на пътеката облечена в черно възрастна жена плетеше, а под забрадката лицето й танцуваше от друсането на автобуса.
— Внимавай — каза баща ми, — сега ще видиш една от най-великолепните гледки на крайбрежието.
Послушно се загледах през прозореца с надеждата да се откаже от непрестанните си напътствия, но все пак попивах докрай гледката на планинските зъбери и сгушените сред тях каменни селца. Точно преди залез-слънце усилията ми бяха възнаградени — видях край пътя една жена, която вероятно чакаше автобуса в другата посока. Беше висока и носеше тежка дълга пола и тясна риза, а главата й бе украсена с приказна шапка като муселинена пеперуда. Огрята от залязващото слънце, жената стоеше съвсем сама сред скалите, оставила кошницата си на земята. Щях да я взема за статуя, ако не беше обърнала прекрасната си глава след нашия автобус. Лицето й бе бледо, овално, но беше твърде далеч, за да видя изражението й. Когато я описах на баща ми, той каза, че сигурно е била облечена с народна носия от този край на Далмация.