Глава 4
Както съм ти казвал, започна баща ми, като се прокашля веднъж-дваж, професор Роси беше чудесен учен и истински приятел. Не бих искал да останеш с друго впечатление. Знам, че заради онова, което може би сбърках, че ти казах предишния път, сега ти се струва… луд. Нали помниш, той ми разказа нещо ужасно неправдоподобно. Аз също бях потресен и изпълнен със съмнения към него, макар че очите му издаваха искреност и примирение. Когато приключи разказа си, той ме стрелна с проницателния си поглед.
— Какво, за Бога, говориш? — помня, че изпелтечих аз.
— Ще го повторя — натърти Роси. — В Истанбул открих, че Дракула е още жив. Или поне тогава беше.
Не свалях очи от него.
— Знам, че ме мислиш за ненормален — каза доста по-меко Роси — и ти гарантирам, че всеки, който достатъчно дълго се занимава с тази история, може наистина да откачи.
Той въздъхна.
— В Истанбул има един почти неизвестен архив, основан от султан Мехмед II, който превзел града от византийците през 1453 година Архивът съдържа какво ли не, събирано от турците в по-късния период, когато постепенно ги изтласквали назад по краищата на империята им. Има и документи от края на XV век и точно сред тях открих няколко карти, които претендираха, че сочат пътя към Нечестивия гроб на Туркоубиеца, който според мен може би е бил Влад Дракула. Картите бяха три, с нарастващ мащаб, и показваха една и съща местност с все по-големи подробности. Картите не ми говореха нищо и не можах да ги свържа с никаква позната област. Надписите им бяха предимно на арабски и според библиотекарите на архива датираха от края на XV век.
Той потупа странната си книга, която, както ти разказах, много приличаше на моята.
— Надписът по средата на третата карта бе на някакво много старо славянско наречие. Само учен с разнопосочни лингвистични възможности би могъл да го разчете. Аз доста се постарах, но без ясен резултат.
Роси поклати глава, като че ли все още съжаляваше за ограничените си способности.
— Усилията, които положих, за да стигна до това откритие, ме отведоха твърде далеч от официалното ми лятно занимание с античната търговия в Крит. В онази гореща, задушна истанбулска библиотека обаче сякаш изобщо не чувах гласа на разума. Помня, че през мръсните прозорци виждах минаретата на „Айя София“. Турските сведения за царството на Влад стояха разтворени на бюрото ми, а аз ровех из речниците си, водех си подробни бележки и прекопирвах картите на ръка.
Накратко казано, един следобед върху третата и най-озадачаваща карта открих внимателно отбелязаното място на Нечестивия гроб. Ако помниш, смята се, че Влад Цепеш е погребан в манастира на острова в Снаговското езеро в Румъния. На третата карта, а и на останалите, нямаше никакво езеро с никакъв остров, но все пак имаше река, която се виеше през някаква местност и леко се разширяваше по средата. С помощта на един професор по арабска и османска филология от Истанбулския университет вече бях превел надписите по полетата на картата. Оказаха се неясни пословици за същността на злото, в по-голямата си част — цитати от Корана. Тук-там по картата, сгушени между грубо екипираните планини, имаше надписи, които на пръв поглед приличаха на населени места със славянски имена, но преводът им беше озадачаващ и може би бяха гатанки, насочващи към истинските имена — Долината на осемте дъба, село Крадипрасе и така нататък — чудновати селски имена, които нищо не ми говореха.
В центъра на картата над мястото на Нечестивия гроб, където и да се намираше той, беше изрисуван дракон със замък вместо корона на главата си. Драконът не приличаше на този в моята… нашите древни книги, но се досетих, че сигурно е стигнал до турците заедно с легендата за Дракула. Под дракона имаше ситни заврънкулки, които първо ми се сториха на арабски като пословиците от полетата на картата. Когато ги погледнах през лупа, внезапно съзрях, че надписът всъщност е на гръцки и бързо го преведох на глас, преди възпитанието ми да ме възпре — макар че залата беше празна и само от време на време един отегчен библиотекар надникваше, очевидно за да се увери, че няма да открадна нещо. Но в онзи момент бях съвсем сам. Миниатюрните буквички танцуваха пред очите ми, докато ги изговарях: „Тук той намери убежище в злото. Читателю, със слово отвори му гроба.“
В същия миг чух как някаква врата се тресна във фоайето на долния етаж. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите. Аз обаче още бях обзет от една мисъл — лупата току-що ми подсказа, че тази карта, за разлика от другите две, е надписвана от трима души на три различни езика. Освен че езиците бяха три, почерците също не съвпадаха. Различни бяха и цветовете на ужасно старите мастила. Тогава получих нещо като просветление — нали знаеш, онази интуиция, на която след седмици усърдна работа ученият знае, че може да се довери.