— Да — ядно отговорих аз.
— Това е особено ценно притежание на турската държава. Не смятам, че ще ви е нужна за чуждестранни изследвания. Нима това парче хартия, тази малка карта ви е довела от английския ви университет чак до Истанбул?
Смятах да изтъкна, че имам и друга работа, да го отклоня от моята следа, но схванах, че така може да предизвикам и допълнително разпити.
— Общо взето, да.
— Общо взето? — каза той по-меко. — Ами, струва ми се, че временно ще ви я конфискувам. Как не ви е срам, уж сте чуждестранен учен!
Целият кипях отвътре, защото бях толкова близо до откритието, но поне бях благодарен, че тази сутрин не взех със себе си моите грижливо изработени копия на стари карти на Карпатите, които смятах на следващия ден да сравня с новооткритите. Те бяха прибрани в куфара ми в хотела.
— Нямате никакво право да конфискувате материали, до които ми е разрешен достъп — изръмжах през зъби. — Незабавно ще отнеса случая до Националната библиотека. И до британското посолство. Между другото, какви възражения изобщо може да имате към работата ми с тези документи? Те са неясни източници за средновековната история. Нямат нищо общо с интересите на турското правителство, убеден съм.
Чиновникът не гледаше към мен, сякаш минаретата на „Айя София“ се виждаха от особен ъгъл, който той дотогава не беше забелязал.
— За ваше добро е — каза безстрастно. — По-добре оставете тези неща за другиго. Или за друг път.
Остана неподвижен с лице към прозореца, като че ли ме караше да проследя погледа му. Някак по детски усетих, че не трябва, че сигурно е клопка и затова се втренчих право в него и зачаках. И тогава видях, сякаш нарочно го беше обърнал към мазната светлина на прозореца, видях врата му над яката на скъпата риза. Отстрани, дълбоко в плътта на мускулестия му врат, имаше две ранички с кафява коричка, не скорошни, но не и съвсем заздравели, като че ли е бил убоден с двойно острие или белязан отблизо с нож.
Отстъпих назад, по-далеч от бюрото, обзет от чувството, че трябва да съм се побъркал от всички тези зловещи истории, че сигурно съм откачил. Денят обаче бе съвсем обикновен, мъжът в тъмния вълнен костюм беше напълно реален чак до полускритата от одеколона миризма на пот, мръсотия и още нещо. Нищо не изчезна, нито се промени. Не можех да откъсна очи от двете незараснали ранички. След няколко секунди той се обърна с гръб към погълналата го гледка през прозореца, като че ли доволен от видяното — дали от него, дали от мен — и пак се усмихна.
— За ваше добро е, професоре.
Стоях безмълвно, докато той не излезе с картата под мишница и стъпките му не заглъхнаха надолу по стълбището. Няколко минути по-късно един от библиотекарите, възрастен човек с буйна сива коса, влезе и започна да търси място на долната етажерка за две стари широкоформатни книги.
— Извинете — обърнах се към него със задавен глас. — Извинете, но това е пълно безобразие.
Той ме погледна объркано.
— Какъв беше този човек? Чиновника?
— Чиновник? — библиотекарят заекна на думата.
— Незабавно искам да получа от вас официално удостоверение, че имам право да работя в този архив.
— Но вие имате пълен достъп до архива — започна да ме увещава той. — Нали самият аз ви регистрирах.
— Знам, знам, но тогава трябва да го настигнете и да го накарате да върне картата.
— Кого да настигна?
— Онзи човек от министерството на… човека, който току-що беше тук. Не го ли пуснахте вие?
Той ме погледна любопитно изпод сивите си кичури.
— Някой е влизал? През последните три часа никой не е идвал. Аз лично стоя долу на входа. За съжаление, малцина идват да работят тук.
— Но човекът… — подех аз и се спрях. Изведнъж се видях отстрани: безумно ръкомахащ чужденец. — Но той взе картата ми. Имам предвид картата от архива.
— Карта ли, хер професор?
— Работех по една карта. Изписах я тази сутрин.
— Не е ли тази карта? — той посочи към бюрото ми. По средата лежеше най-обикновена пътна карта на Балканите, която изобщо не бях виждал в живота си. Тя определено не беше там преди пет минути. Библиотекарят прибираше и втория ръкопис.
— Няма нищо. — Прибрах книгите си възможно най-бързо и излязох от библиотеката.
Чиновникът не се забелязваше на оживената улица, макар че неколцина мъже с неговия ръст и телосложение и с подобни костюми минаха край мен с куфарчета в ръка. Когато стигнах хотела си, открих, че багажът ми е преместен заради някакви проблеми със стаята. Първите ми скици на старите карти, както и бележките, които бях оставил в куфара си, бяха изчезнали. Куфарът ми обаче бе идеално подреден. Персоналът нищо не знаеше. Цяла нощ лежах буден и се вслушвах във всеки шум навън. На сутринта събрах непраните дрехи и речниците си и взех ферибота за Гърция.