Професор Роси отново сключи ръце и ме погледна, като че ли търпеливо изчакваше недоверието ми. Аз обаче бях внезапно разтърсен от вяра вместо от съмнение.
— Върна се в Гърция?
— Да, и прекарах останалата част от лятото в опити да забравя преживяното в Истанбул, макар че не можех напълно да загърбя последиците му.
— Замина, защото… се уплаши?
— До дъното на душата си.
— Но после си предприел, по-точно си организирал целия този анализ на твоята странна книжка?
— Да, предимно химическия анализ в Смитсъновия институт. Тъй като обаче заключенията не бяха категорични, а и поради други причини, зарязах тази работа и оставих книгата в библиотеката. Накрая я качих на горния рафт — той кимна към най-високата лавица на библиотеката. — Много е странно — понякога си мисля за онези събития и ту ясно си спомням всичко, ту изплуват само фрагменти. Предполагам, че претръпването заличава и най-страшните спомени. А има определени периоди — дори години, когато изобщо не искам да си спомням тази история.
— Но ти наистина вярваш… този мъж с раните на врата…
— А ти какво би си помислил, ако той стоеше пред теб, а ти се имаш за здравомислещ човек? — Роси се наведе към библиотеката, а в гласа му за кратко звънна гняв.
Изпих последната си глътка кафе, утайката беше доста горчива.
— Никога ли не си се опитвал отново да разбереш що за човек е бил, откъде е дошъл?
— Никога. — След кратка пауза Роси продължи: — Не. Това е едно от малкото изследвания, които знам, че никога няма да довърша. Моята теория гласи, че тази ужасяваща загадка, подобно на много далеч по-безобидни научни задачи, е нерешима от един-единствен човек в един-единствен живот. Всеки учен напредва по малко и добавя своята част от решението. Може би точно по този начин трима души преди векове са съставили онези карти, прибавяйки по нещо ново, макар да признавам, че стиховете-амулети от Корана вероятно няма да помогнат особено да се намери истинският гроб на Влад Цепеш. А може би всичко това са глупости. Напълно възможно е човекът да е погребан в островния манастир, както гласи румънското предание и да си лежи там кротко като добра душа — какъвто впрочем не е бил.
— Но ти не мислиш така.
Той отново се поколеба.
— Науката трябва да върви напред. За зло или за добро, но неизбежно трябва да продължи, във всяка област.
— Отиде ли до Снагов, за да се увериш лично?
Той поклати глава.
— Не, прекратих проучванията си.
Оставих чашата си и се взрях в лицето му.
— Но си запазил някакви сведения — бавно предположих аз.
Той се протегна отново до най-горната лавица и измъкна запечатан кафяв плик.
— Разбира се. Кой може напълно да унищожи едно проучване? Възстанових по памет трите карти, доколкото можах и запазих останалите си бележки, онези, които носех със себе си в архива.
Роси остави затворения пакет на бюрото между нас, като го докосна с необяснима нежност предвид страховитото му съдържание. Може би тъкмо заради това несъответствие или пък заради настъпващата навън пролетна нощ аз станах още по-неспокоен.
— Не смяташ ли, че това е твърде опасно наследство?
— Как ми се иска да не беше така… Но вероятно е опасно само психически. Животът е по-добър, по-здрав, когато не се задълбочаваме излишно в ужасите му. Както знаеш, човешката история е изпълнена със зли дела, които би трябвало да ни просълзяват, вместо да ни удивляват. Вече толкова години не съм убеден в спомените си от Истанбул, а и никога не се върнах там. Имам чувството, че взех със себе си всичко, което е трябвало да знам.
— За да продължиш нататък, така ли?
— Да.
— Но още не знаеш кой е съставил картата с гроба му? Или бившия му гроб?
— Не знам.
Сложих ръка върху кафявия плик.
— Дали с това не ми трябва и една броеница или може би някакъв амулет?
— Сигурен съм, че носиш в себе си своята доброта, морално чувство, каквото искаш го наречи, а и мисля, че това се отнася за повечето от нас. Все пак не бих се разхождал с чесън в джоба.
— А със силна духовна противоотрова.
— Точно така — лицето му беше тъжно и доста мрачно. — Може би е трябвало да се доверя на древните суеверия, но аз съм рационалист и такъв ще си остана.
Взех плика.
— Ето ти и книгата. Тя е интересна и ти пожелавам късмет да разгадаеш произхода й. — Роси ми подаде велуреното томче, но ми се стори, че тъжното му изражение не отговаряше на лекотата, с която изрече пожеланието си. — Ела след две седмици и ще си поговорим за търговията в Утрехт.