Сигурно съм замигал неразбиращо — дисертацията ми сега изглеждаше толкова далечна.
— Добре, става.
Роси разчисти кафените чашки, а аз събрах куфарчето си със сковани пръсти.
— И още нещо, последно — каза той мрачно и аз се обърнах.
— Какво?
— Повече няма да обсъждаме тази тема.
— Не искаш ли да знаеш как напредвам? — бях уплашен, самотен.
— Може и така да се каже. Не искам да знам. Освен ако, разбира се, не изпаднеш в беда — той разтърси ръката ми с обичайния си приятелски жест. На лицето му бе изписана непозната за мен мъка, но той се насили да се усмихне.
— Добре — отвърнах.
— След две седмици те чакам — почти весело ми извика той на тръгване. — Да ми донесеш поне една завършена глава.
Баща ми замълча. С изумление и неудобство забелязах, че очите му са пълни със сълзи. Вълнението му щеше да ме възпре да задавам въпроси, дори и да не беше продължил сам.
— Разбираш ли, писането на дисертация е доста зловещо занимание — подметна той закачливо. — Май не трябваше да се захващаме с тази история. Тя е толкова стара и объркана, а и очевидно всичко се е наредило, щом стоя тук с теб и дори не съм някакъв разсеян професор.
Премигна няколко пъти, явно се възстановяваше.
— Краят е щастлив, както си му е редът.
— Но до края май остава още доста — успях да вмъкна.
Слънцето леко затопляше кожата ми, ала студеният бриз от морето проникваше чак до костите ми. Протегнахме се и се обърнахме да се полюбуваме на града. Последните туристи бяха отминали крепостта и стояха в една далечна ниша, сочеха към островите и позираха пред фотоапаратите си. Обърнах се към баща ми, но той беше зареял поглед към морето. Зад другите туристи и доста далеч от нас вървеше мъж, когото преди това не бях забелязала. Висок и широкоплещест, в тъмен вълнен костюм, той неумолимо се отдалечаваше от нас. В града бяхме виждали и други мъже в тъмни костюми, но по някаква причина точно от този не можех да откъсна очи.
Глава 5
Тъй като не смеех да питам баща ми, реших да предприема собствено изследване и един ден след училище се запътих сама към университетската библиотека. Говорех холандски доста прилично, от години учех френски и немски, а и университетът имаше богата колекция на английски език. Библиотекарите бяха много внимателни и само с два плахи разговора успях да получа материалите, които търсех — споменатите от баща ми Нюрнбергски памфлети за Дракула. Библиотеката не притежаваше оригиналите — възрастният библиотекар в раздела за средновековна литература ми каза, че те са изключително редки, но открихме текстовете в сборник средновековни немски документи в превод на английски.
— Това ли търсиш, миличка? — каза библиотекарят с усмивка.
Имаше бледо ясно лице, каквито понякога се срещат сред холандците, открит син поглед и изсветляла вместо посивяла коса. Родителите на баща ми в Бостън бяха починали, когато съм била съвсем малка, затова си помислих, че бих искала да имам точно такъв дядо.
— Аз съм Йохан Бинертс — добави той. — Ако ти потрябва още нещо, аз съм насреща.
Отговорих, че точно това търсех, dank u, той ме потупа по рамото и се отдалечи. В празната стая препрочетох първата част от тетрадката си:
В лето Господне 1456-о Дракула стори много ужасни и любопитни неща. Когато бе сложен за господар на Влахия, накара да изгорят всички момчета, дошли в земите му, за да учат езика, четиристотин момчета. Нареди да набучат на кол цял многоброен род, а мнозина от своите заравяше голи до пъпа, за да ги замерят с камъни. Други изпече и после им свали кожата с камшици.
В края на първата страница имаше и бележка под линия. Шрифтът беше толкова ситен, че за малко да не я забележа. Схванах, че е коментар на израза „набучвам на кол“. Влад Цепеш, се казваше в бележката, научил този вид мъчение от османските турци. Побиването на кол представлява промушване на остър дървен кол през ануса или гениталиите нагоре през тялото, докато се покаже през устата или някъде през главата.
Една минута се мъчех да откъсна поглед от тези думи, после затворих книгата и се опитах да ги забравя.
Онова, което не ми даваше мира до края на онзи ден, дори и след като затворих тетрадката си и се облякох, за да се прибирам у дома, не беше страховитият образ на Дракула, нито описанието на набучването на кол, а фактът, че тези неща очевидно наистина са се случвали. Струваше ми се, че трябва само да се заслушам по-внимателно, за да чуя писъците на момчетата, на умиращия „многоброен род“. При цялото си внимание към историческото ми образование, баща ми бе пропуснал да ми каже, че ужасните моменти от историята са истина. Сега, десетилетия по-късно, разбирам, че просто не е можел да го каже. Единствена историята може да ти преподаде такъв урок. А когато видиш истината — голата истина, — тогава не можеш да отвърнеш очи.