Когато се прибрах у дома онази вечер, усещах в себе си свръхестествена сила и отидох направо при баща ми. Той четеше в библиотеката, докато мисис Клей тракаше в кухнята с чиниите за вечеря. Влязох в библиотеката, затворих вратата и се изправих пред стола му. Държеше един от любимите си томове на Хенри Джеймс, което със сигурност значеше, че е разстроен. Останах безмълвна пред него, докато не вдигна очи.
— Здрасти — каза той усмихнато и се пресегна към картончето, с което отбелязваше страницата си. — Да не би да имаш домашно по алгебра?
Очите му вече издаваха тревога.
— Искам да чуя края на историята ти — отвърнах аз.
Той замълча, потропвайки с пръсти по облегалката на стола.
— Защо не искаш да продължиш разказа?
За пръв път чувствах, че по някакъв начин го заплашвам. Той погледна към книгата, която току-що беше затворил. Знаех, че се държа жестоко, макар да не разбирах защо, но веднъж започнала кървавото си дело, трябваше да го доведа до край.
— Не искаш да знам.
Накрая баща ми ме погледна. Лицето му беше неописуемо тъжно, дълбоко набраздено под светлината от настолната лампа.
— Така е, не искам.
— Но аз знам повече, отколкото си мислиш — отвърнах, макар да усетих, че прозвуча като детски каприз. Ако ме беше попитал, нямаше да ми е приятно да му разкажа какво бях научила.
Той сви длани под брадичката си.
— Знам — каза, — а щом знаеш и частица от цялата история, ще трябва да ти я разкажа цялата.
Вторачих се учудено в него.
— Ами тогава разказвай — сопнах се аз.
Той пак наведе глава.
— Ще ти кажа, ще ти кажа веднага щом мога. Но не всичко наведнъж.
После изведнъж избухна:
— Не мога да го понеса наведнъж! Бъди по-търпелива с мен. В погледа му се четеше молба, а не обвинение. Спуснах се към него и той прегърна наведената ми глава.
В Тоскана март е студен и ветровит, но баща ми реши, че малка екскурзия в провинцията е напълно в реда на нещата след четиридневните му преговори — винаги съм мислела, че професията му се нарича „преговори“ — в Милано. Този път дори не се наложи да го моля да ме вземе със себе си.
— Флоренция е прекрасна, особено извън сезона — каза ми той една сутрин, докато пътувахме на юг от Милано. — Искам да ти я покажа по това време. Ще трябва първо да научиш повечко за историята и изкуството, за да можеш истински да я оцениш. Но тосканската природа е голямото чудо. Едновременно отмаря очите и възторгва погледа, ще видиш.
Кимнах от предната седалка на наетия фиат. Свободолюбието на баща ми беше заразно и аз обичах начина, по който отпускаше вратовръзката и откопчаваше яката си, когато потегляхме към някое ново място. Фиатът едва доловимо бръмчеше по гладката северна магистрала.
— От години обещавам на Масимо и Джулия, че ще им отидем на гости. Никога няма да ми простят, ако разберат, че сме били толкова наблизо и не сме отишли.
Той се облегна назад и протегна крака.
— Те са малко странни, по-точно ексцентрични, предполагам, но са много мили. Съгласна ли си?
— Вече казах, че да — отговорих аз.
Предпочитах да останем само двамата, отколкото да ходим на гости на непознати, които винаги предизвикваха вродената ми срамежливост, но той очевидно много държеше да види някогашните си приятели. Ритмичното бучене на фиата ме приспиваше, бях уморена от пътуването с влака. Тази сутрин ми дойде цикълът, тревожно закъснялото според лекаря кръвотечение, заради което мисис Клей несръчно напъха в багажа ми купища памучни превръзки. Когато за пръв път видях промяната в тоалетната на влака, очите ми се напълниха със сълзи, като че ли някой ме беше наранил — петното върху благопристойните ми памучни гащи приличаше на отпечатък от убиец. Не казах нищо на баща ми. Речните долини и обсипаните със селца далечни хълмове се изнизваха край прозореца на колата и всяка гледка се размиваше в следващата. Още ми се спеше по обяд, когато спряхме да похапнем в едно градче, като че ли направено от кафенета и мрачни барове, на чиито прагове уличните котки ту се протягаха, ту пак се свиваха на кълбо.
Когато вече по здрач се заизкачвахме към едно от двайсетината градчета, накацали по хълмовете около нас като герои от стенопис, вече бях напълно будна. Във ветровитата вечер залезът едва се процеждаше през облаците на хоризонта — към Средиземно море, каза баща ми, към Гибралтар и към много други места, които един ден може би ще видим. Над нас се издигаше град, построен върху стръмни скали. Улиците му бяха почти отвесни, а проходите между сградите бяха терасирани с тесни каменни стъпала. Баща ми се промъкваше с малката ни кола наляво и надясно, веднъж минахме и покрай вратата на една тратория, откъдето върху влажния паваж струеше светлина. После зави внимателно надолу по отсрещния склон на хълма.