— Насам беше, ако правилно си спомням — той сви по отъпкан черен път между тъмните кипариси. — Вила Монтефолиноко в Монтепердуто. Монтепердуто е градът. Запомни ли?
Запомних. На закуска бяхме разглеждали картата, а баща ми сочеше с пръст покрай чашата си кафе: „Сиена е тук. Това е целта ни. Тук е Тоскана, после влизаме в Умбрия. Това тук е Монтепулчано, прочуто древно селище, а на следващия хълм е нашият град, Монтепердуто.“ Имената се объркаха в главата ми, но „монте“ означаваше планина, а ние се намирахме тъкмо посред планини, макар и някак кукленски, като миниатюрни боядисани декори, като дечица на Алпите, които вече два пъти бях прекосила.
В сгъстяващия се мрак вилата изглеждаше малка, схлупена селска къща от местен камък, заобиколена от кипариси и маслинови дръвчета, притиснали с клони червеникавия й покрив, и с два наклонени каменни кола, сложени да отбелязват началото на главната алея. Прозорците на първия етаж светеха и аз внезапно усетих, че съм гладна, уморена и пълна с младежка заядливост, която обаче ще трябва да потискам пред домакините ни. Баща ми извади чантите от багажника на колата и тръгна нагоре по алеята, а аз го последвах.
— Даже звънецът си е на мястото — отбеляза доволно той, подръпна късото шнурче на портата и в тъмното приглади косата си назад.
Мъжът, който ни отвори, се появи като торнадо, прегърна баща ми, потупа го яко по гърба и звучно го целуна по двете бузи, а после се наведе твърде ниско, за да се ръкува с мен. Ръката му беше огромна и топла и той я сложи на рамото ми, за да ме въведе вътре. В преддверието с ниски тавански греди и множество старинни мебели той изрева като магаре:
— Джулия, Джулия! Бързо! Най-после дойдоха! Ела! — английският му беше необуздан, уверен, силен, шумен.
Високата усмихната жена, която се появи, веднага ми хареса. Косата й беше сива, но светеше като сребро и бе опъната назад, откривайки издълженото й лице. Първо ми се усмихна и не се наведе, когато се ръкувахме. Ръката й беше топла като на мъжа й. Целуна баща ми по двете бузи, като клатеше глава и тихо нареждаше нещо на италиански.
— А ти — каза ми на английски, — ти трябва да имаш собствена стая, хубава стая, искаш ли?
— Искам — съгласих се аз, доволна от предложението, но с надеждата стаята да е в безопасна близост до тази на баща ми и да гледа към долината, от която се изкачихме по стръмния път дотук.
След като вечеряхме в застланата с каменни плочи трапезария, възрастните се облегнаха назад и въздъхнаха.
— Джулия — каза баща ми, — с всяка година започваш да готвиш все по-вкусно. Ти си сред най-великите готвачи на Италия.
— Глупости, Паоло — английският й издаваше намесата на Оксфорд и Кеймбридж. — Само глупости говориш.
— Сигурно е от киантито. Дай да погледна бутилката.
— Чакай да ти налея още — намеси се Масимо. — А ти какво учиш, прекрасна щерко?
— В училище учим всякакви предмети — отговорих аз официално.
— Тя обича историята, струва ми се — каза баща ми. — Освен това много я бива в разглеждането на забележителности.
— История? — Масимо отново напълни чашата на Джулия, а после и своята с гранатовочервено или може би кървавочервено вино. — Значи като мен и като теб, Паоло. Наричаме баща ти така — обърна се той към мен, — защото хич не понасям вашите скучни английски имена. Съжалявам, но това е положението. Паоло, приятелю, да знаеш, че щях да припадна, като разбрах, че си изоставил академичния живот заради някакви parley-vous из целия свят.
Значи обича повече да говори, отколкото да чете, казах си. В лицето на баща ти светът изгуби един велик учен, така си е.
Масимо ми подаде чаша вино, без да попита баща ми, но го разреди с малко вода от каната на масата. Вече го харесвах.
— Сега ти говориш глупости — доволно каза баща ми. — Просто обичам да пътувам, това е всичко.
— Аха — поклати глава Масимо, — но ти, синьор професоре, някога каза, че ще станеш най-великият. Не че фондацията ти не жъне чудесни успехи, знам.
— Нуждаем се от мир и дипломатическо просвещение, а не от поредния труд по някоя маловажна тема, която не интересува никого — контрира го баща ми с усмивка.
Джулия запали газена лампа на един от близките шкафове и угаси електричеството. Донесе лампата на масата и наряза тортата, която дотогава само се мъчех да не гледам твърде втренчено. Под ножа глазурата й светеше като обсидиан.