— В историята няма маловажни въпроси — смигна ми Масимо. — Освен това дори и великият Роси казваше, че ти си му най-добрият студент. От нас, останалите, все не беше съвсем доволен.
— Роси!
Докато се усетя да спра, името беше изскочило от устата ми. Баща ми смутено ме стрелна с поглед над тортата си.
— Значи си чувала легендите за академичните постижения на баща ти, млада госпожице? — Масимо натъпка устата си с гигантско парче шоколад.
Баща ми пак ме погледна.
— Разказвал съм й някои истории от онова време — каза той. Не пропуснах предупредителните нотки в гласа му. Миг по-късно обаче ми се стори, че предупреждението всъщност е било отправено към Масимо, а не към мен, тъй като следващата забележка на Масимо ме вледени, а баща ми светкавично смени темата с политика.
— Горкия Роси — каза Масимо, — трагичен, прекрасен човек. Трудно е да повярваш, че някой, когото лично си познавал, може просто ей така — пуф! — и да изчезне.
На другата сутрин, със закопчани догоре якета и с брошури в ръка, седнахме на обляната от слънцето пиаца на върха на града и се загледахме в две момчета, които като мен уж трябваше да са на училище. Те крещяха и ритаха топката напред-назад пред църквата, а аз търпеливо чаках. Цяла сутрин чаках, докато обикаляхме мрачните параклисчета „с елементи от Брунелески“, както твърдеше неясният ни и скучен пътеводител, и Палацо Публико със залата за приеми, която векове наред била използвана като градски хамбар. Баща ми въздъхна и ми подаде една от двете изящни бутилки оранжада.
— Май искаш да ме питаш нещо — каза той някак намусено.
— Не, просто ми се ще да разбера за професор Роси — казах аз и пъхнах сламката в гърлото на бутилката.
— Така си и мислех. Масимо доста нетактично припомни този случай.
Страхувах се от отговора, но трябваше да попитам:
— Професор Роси умря ли? Това ли имаше предвид Масимо, като каза, че е изчезнал?
Баща ми беше зареял поглед през слънчевия площад към кафенетата и месарницата отсреща.
— Да. Не. Всъщност историята е много тъжна. Наистина ли искаш да я чуеш?
Кимнах. Баща ми припряно се огледа наоколо. Седяхме на каменна пейка, долепена до стената на един от красивите стари палати и около нас нямаше никого, освен бързоногите момчета на площада.
— Добре — най-после изрече той.
Глава 6
Разбираш ли, каза баща ми, в нощта, когато Роси ми даде книжата си, аз го оставих усмихнат на вратата на кабинета му, но щом се обърнах, бях обзет от желание да го задържа, да се върна и да поговоря с него още малко. Знаех, че всичко е само плод на странния ни разговор, най-странния в моя живот, затова потиснах импулса си. Двама докторанти от нашия факултет минаха край мен, потънали в разговор, и поздравиха Роси точно преди да затвори вратата си, а после бързо слязоха по стълбите зад гърба ми. Оживеният им разговор ме убеди, че животът продължава както обикновено, но неприятното чувство остана. Книгата с дракона сякаш прогаряше куфарчето ми отвътре, а сега и Роси беше добавил своите запечатани документи. Чудех се дали да не ги прегледам по-късно тази нощ на бюрото в тесния ми апартамент. Бях изтощен; усещах, че нямам сили да узная съдържанието им.
Освен това подозирах, че утрото и дневната светлина ще ми възвърнат увереността и здравия разум. Може би като се събудя, изобщо няма да вярвам в историята на Роси, макар да бях убеден, че тя ще ме преследва, независимо дали й вярвам или не. А и как, питах се — вече навън, докато крачех под кабинета на Роси и неволно хвърлих едно око към още светещия му прозорец, — как бих могъл да не вярвам на професора си за собствените му трудове? Нима това не поставяше под въпрос цялата работа, която сме вършили заедно? Сетих се за първите глави от дисертацията ми, подредени на бюрото у дома на спретнати купчини от чисто преписани на машина страници, и потреперих. Ако не вярвах на разказа на Роси, щяхме ли да продължим общата си работа? Дали не трябва да приема, че е луд?
Може би точно защото си мислех за Роси, докато минавах под прозорците му, ми направи впечатление, че лампите в кабинета му още светят. И тъкмо стъпих върху светлото петно, което те хвърляха на улицата, водеща към моя квартал, то — въпросното светло петно — просто изчезна под краката ми. Стана за части от секундата, но ужасът ме завладя моментално от главата до петите. Само преди миг бях потънал в мисли, крачещ по осветената от прозорците му улица, а сега стоях, застинал на място. Почти едновременно осъзнах две необичайни неща. Първо, че никога не бях виждал светлина от прозорците му точно на това място, между готическите сгради на факултета, макар че хиляди пъти съм минавал оттук. И никога не съм я виждал, защото досега не е била видима. Този път се виждаше, защото всички улични лампи внезапно бяха угаснали. Стоях сам на улицата, из която още кънтеше самотно звукът от последната ми стъпка. Като изключим накъсаните снопове светлина от кабинета, в който само преди десетина минути бях седял и говорил, улицата беше тъмна.