— Няколко пъти се е случвало да влизат птици — намеси се деканът. — Гълъби. Понякога влизат през капандурите.
— Възможно е — каза полицаят. — Макар че досега не сме открили птичи курешки, но все пак е възможно.
— Или пък прилепи — добави деканът. — Защо да не са прилепи? В тези стари сгради сигурно живее какво ли не.
— Да, това е друг вариант, особено ако Роси се е опитал да го удари с метла или чадър и го е наранил — предположи от прага друг професор.
— Виждал ли сте тук прилеп или друга птица, когато и да е? — попита ме отново полицаят.
Трябваха ми няколко секунди, за да изкарам звук от гърлото си и да произнеса простата думичка.
— Не — отговорих, макар че почти не бях разбрал въпроса. Очите ми най-накрая бяха проследили вътрешния край на кървавата черта и видях мястото, от което сякаш бе изтеглена. На най-горния рафт в библиотеката на Роси, в редицата на неговите „провали“, липсваше една книга. Там, където преди две вечери той бе върнал своята загадъчна книжка, сега между останалите книги зееше тясна черна дупка.
Колегите ми ме изведоха навън, потупваха ме по гърба и ми казваха да не се притеснявам — сигурно съм бил блед като платно. Обърнах се към полицая, който затвори и заключи вратата след нас.
— Дали професор Роси не е в някоя болница, ако се е порязал или ако нещо го е наранило?
Офицерът поклати глава.
— Държим връзка с болниците и първо там проверихме. Няма го никъде. Защо? Смятате ли, че би могъл сам да се нарани? Нали казахте, че не ви е изглеждал депресиран или склонен към самоубийство.
— О, не, разбира се — поех дълбоко дъх и стъпих здраво на краката си.
Таванът беше твърде високо, за да го изцапа с кръв от китката си — това бе мрачното ми утешение.
— Добре, ние ще тръгваме — полицаят се обърна към декана и двамата снишиха глас.
Тълпата край кабинета започна да се разотива и аз потеглих с първите. Преди всичко имах нужда от тихо местенце да поседна.
Последните слънчеви лъчи на късния пролетен следобед още топлеха любимата ми пейка в главната зала на старата университетска библиотека. Трима-четирима студенти четяха около мен или приказваха тихо и аз почувствах как през костите ми прониква познатото спокойствие на този научен рай. Голямата зала на библиотеката беше прорязана от цветни витражи, някои от които гледаха към читалните и към напомнящите манастир коридори и дворове, така че виждах много хора, които вървяха напред-назад или четяха по огромните дъбови бюра. Наближаваше краят на един обикновен ден; скоро слънцето щеше да изостави каменните плочи под краката ми и да хвърли света в здрач, отбелязвайки точния четирийсет и осми час от последния ми разговор с моя учител. Засега тук царстваха учението и трудът, отблъсквайки настъпващия мрак.
Трябва да ти кажа, че по онова време като учех, обичах да съм съвсем сам, необезпокояван, в монашеско уединение. Вече ти описах бюрата в читалните, където работех. Нишата с моето бюро се намираше на горния етаж над библиотечните рафтове и тъкмо там намерих онази съдбоносна книга, която едва ли не за една нощ преобърна живота и мислите ми. Преди два дни по това време пак бях работил там, забързан и спокоен, готов да събера учебниците си по холандска история и да се отправя към приятната беседа с моя наставник. Не мислех за нищо друго освен за миналогодишния труд на Хелър и Хърбърт върху икономическата история на Утрехт и как ще ги опровергая в статия, която може би умело щях да преработя от някоя глава на дипломната си работа.
Всъщност, доколкото изобщо си представях миналото, виждах онези невинни, възалчни холандци да обсъждат дребните проблеми на своите гилдии или пък, застанали на вратата с ръце на кръста, да надзирават пристигането на поредната доставка по канала и разтоварването на стоката до горния етаж на техните къщи-складове. Визуалните ми представи за миналото включваха само техните розовеещи, освежени от морския въздух лица, надвисналите вежди, сръчните ръце; чувал съм скърцането на чудесните им кораби, помирисвал съм подправките, катрана и помията край кея; възхищавал съм се на изобретателната им непреклонност в търговските сделки.
Историята, както изглежда, можеше да е съвсем друга, локва кръв, чиито следи не изчезват за една нощ, нито дори за столетие. Днес щях да уча нещо ново — ново за мен, но не и за Роси и за мнозина други, които си бяха проправяли път през тези мрачни драки. Исках да започна новото си изследване сред жизнерадостния шепот и суетня на главната зала, а не сред тихите рафтове на читалнята, където само рядко долитаха стъпки от някое далечно стълбище. Исках да открия новия етап в кариерата си на историк пред нищо неподозиращите очи на младите антрополози, посивелите библиотекари, осемнайсетгодишните студенти, заплеснати в мисли за поредната партия скуош или за новите си бели обувки, сред усмихнатите четвъртокурсници и безобидните отнесени пенсионирани професори — сред целия кипеж на университетската вечер. Огледах отново пълната зала, бързо смаляващите се светли квадрати, които слънцето хвърляше през прозорците, оживлението край вратата на главния вход, която непрестанно се отваряше и затваряше около бронзовите си панти. После вдигнах опърпаното си куфарче, щракнах ключалките и извадих дебел тъмен плик, надписан с почерка на Роси. Пишеше само „Запази за следващия“.