Вратата зад нас се отвори с трясък и ние се извъртяхме назад, като още стисках свободната ръка на Хелън. Сред пламъка на свещите нахлуха ярки лампи, електрически фенери, забързани силуети, викове. Беше Ранов с някакъв висок човек, чиято сянка целите ни обгърна: Геза Йожеф, а по петите го следваше потресеният отец Иван. След него подтичваше слабичък дребен чиновник в тъмен костюм и шапка, с тежки черни мустаци. Имаше и още един силует, който се движеше трудно и чийто бавен ход, сега разбирах, вероятно ги беше спъвал на всяка крачка: Стойчев. На лицето му беше изписана странна смесица от страх, съжаление и любопитство, а на бузата му имаше драскотина. Старите му очи срещнаха нашите в един дълъг скръбен миг, а после той размърда устни, сякаш благодареше на Бога, че ни намира живи.
Геза и Ранов се метнаха към нас за части от секундата. Ранов държеше пистолет срещу мен, а Геза — към Хелън, докато монахът стоеше с отворена уста, а Стойчев, мълчалив и тревожен, чакаше зад тях. Чиновникът с тъмния костюм остана в сянка.
— Пусни пистолета — нареди Ранов на Хелън, тя послушно разтвори пръсти и оръжието падна на пода. Аз я прегърнах, но бавно. В сумрака лицата им изглеждаха повече от зловещи, с изключение на Стойчев. Забелязах, че ако не беше толкова уплашен, той щеше да ни се усмихне.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — каза Хелън на Геза, преди да успея да я спра.
— А ти какво правиш тук, по дяволите? — беше единственият му отговор. Той изглеждаше по-висок от всякога, облечен в светла риза и панталони и с тежки туристически обувки. На конференцията не бях осъзнал, че и в червата го мразех.
— Къде е? — изръмжа Ранов, местейки погледа си ту към мен, ту към Хелън.
— Мъртъв е — казах аз. — Нали дойдохте през криптата. Трябва да сте го видели.
Ранов се намръщи.
— За какво говориш?
Не знам какво, може би някакъв инстинкт, който дължах на Хелън, ме спря и не казах нищо повече.
— Вие за кого говорите? — студено попита Хелън.
Геза се вгледа по-внимателно в нея.
— Знаеш много добре за кого говорим, Елена. Къде е Дракула? Тук отговорът беше лесен и оставих Хелън да продължи.
— Очевидно го няма — каза тя с най-неприязнения си глас. — Можете сами да проверите в ковчега. — В този миг дребният чиновник направи крачка напред, сякаш искаше да каже нещо.
— Остани с тях — каза Ранов на Геза. Ранов внимателно обиколи масите и огледа навсякъде; беше ми ясно, че никога не е бил тук. Чиновникът в тъмния костюм го следваше безмълвно. Когато стигнаха до саркофага, Ранов вдигна фенера и пистолета си и внимателно надникна вътре.
— Празно е — извика той към Геза. Обърна се към двата по-малки саркофага. — Какво е това? Елате тук, помогнете. — Чиновникът и монахът послушно се приближиха. Стойчев ги последва по-бавно и ми се стори, че лицето му светеше, докато се оглеждаше из празните маси и шкафовете. Можех само да предполагам какво си мислеше.
Ранов вече надничаше в саркофазите.
— Празни — каза той тежко. — Не е тук. Претърсете стаята.
Геза вече крачеше сред масите, като приближаваше фенера си до всяка стена и отваряше всеки шкаф.
— Видяхте ли го, чухте ли го?
— Не — казах аз, повече или по-малко искрено. Казах си, че ако не наранят Хелън, ако я пуснат, ще смятам това изпитание за успешно. Никога след това не съм се молил така за нечий живот. Помислих си, освен това, с мимолетна признателност, че Роси вече беше избавен от ужасната съдба.
Геза промърмори нещо, вероятно унгарска ругатня, защото Хелън почти се усмихна въпреки оръжието, насочено в гърдите й.
— Гробът в криптата е празен, този — също. А той никога няма да се върне тук, след като намерихме скривалището му.
Отне ми известно време да смеля информацията. Гробът в криптата — празен? Тогава къде беше тялото на Роси, което току-що бяхме оставили там?
Ранов се обърна към Стойчев.
— Кажете ни какво е това.
Най-накрая наведоха оръжията си и аз придърпах Хелън към мен, при което Геза ме измери с ненавистен поглед, но нищо не каза.
Стойчев вдигна фенера си, сякаш очакваше този момент. Приближи се до най-близката маса и почука по нея.
— Това е дъб, струва ми се — изрече той бавно. — А изработката вероятно е средновековна. — Той погледна под масата сглобката на краката, почука по чекмеджето. — Но не разбирам много от мебели.
Мълчаливо чакахме.
Геза ритна крака на една от старинните маси.
— Сега какво ще кажа на министъра на културата? Този влах беше наш. Той е унгарски затворник, а страната му е наша територия.
— Защо не поспорим по въпроса, когато го намерим? — изръмжа Ранов. Изведнъж осъзнах, че единственият им общ език беше английският и че двамата се ненавиждаха. В този миг разбрах на кого ми приличаше Ранов. С широкото си лице и дебелите тъмни мустачки той приличаше на снимките на младия Сталин. Хора като Ранов и Геза вършеха минимални поразии само когато имаха минимална власт.