Под тежкото покривало на нощта пред църквата цареше суматоха от коли и хора — Геза очевидно беше пристигнал с помощници, двама от които пазеха вратата на църквата. Дракула определено не се е измъкнал оттук, помислих си аз. Планините бяха надвиснали над нас, по-тъмни и от нощното небе. Някои от селяните бяха дочули врявата и пристигаха със запалени факли; с приближаването на Ранов те се отдръпнаха, втренчени в разкъсаното му окървавено сако, с изопнати лица под неравната светлина. Стойчев ме хвана за ръката; лицето му се мушна до ухото ми.
— Ние го затворихме — прошепна той.
— Какво? — наведох се да го чуя.
— Двамата с отчето слязохме първи в криптата, докато тези… тези разбойници претърсваха църквата и горите за вас. Видяхме човека в гроба — не беше Дракула — и разбрахме, че сте били там. Затова го затворихме и когато слязоха долу, те отвориха само мощехранителницата. Така бяха побеснели, та помислих, че ще изхвърлят костите на клетия светия.
Отец Иван наистина беше доста як, помислих си аз, но немощният вид на професор Стойчев очевидно криеше неподозирана сила. Стойчев ме погледна изпитателно.
— И кой беше човекът в гроба, ако не…
— Беше професор Роси — прошепнах аз. Ранов отвори вратите на колите и ни нареди да влизаме.
Стойчев ми хвърли бърз, красноречив поглед.
— Съжалявам.“
„Ето как оставихме най-добрия ми приятел да почива в България, дано спи там в мир до края на света.“
Глава 75
„След приключението ни в криптата гостната на семейство Бора ни се стори земен рай. Беше невероятно облекчение, че пак седяхме там с чаши горещ чай в ръце — тази седмица времето неочаквано беше захладняло, макар че вече беше юни, — а Тургут ни се усмихваше между възглавниците на дивана. Хелън беше събула обувките си на прага и беше сложила червените пантофи с пискюли, които й донесе мисис Бора. Селим Аксой също беше там и тихо седеше в ъгъла, като Тургут се стараеше подробно да превежда разговора ни на него и на мисис Бора.
— Сигурни ли сте, че гробът беше празен? — Тургут за втори път задаваше този въпрос, но явно не успя да се сдържи да не попита отново.
— Съвсем сигурни — бързо погледнах към Хелън. — Това, което не знаем, е дали шумът, който дочухме на влизане, беше от измъкващия се Дракула. Дотогава навън трябва да е било тъмно, което би улеснило придвижването му.
— Пък и той може да мени формата си, разбира се, ако преданието е вярно — въздъхна Тургут. — Проклет да е! Били сте на косъм да го заловите, приятели, даже Гвардията на полумесеца не е успявала да стигне толкова близо през всичките тези петстотин години. Извънредно съм щастлив, че сте живи и здрави, но ужасно съжалявам, че не сте успели да го унищожите.
— Къде мислиш, че е отишъл? — наведе се Хелън напред със съсредоточен пламък в тъмните очи.
Тургут почеса огромната си брадичка.
— Е, скъпа, не мога да позная. Той може да пътува бързо и надалеч, но нямам представа къде би отишъл. Сигурен съм, че пак е на някое древно място, в някакво необезпокоявано през вековете скривалище. За него вероятно е било голям удар, че трябва да напусне «Свети Георги», но сега той знае, че църквата ще се охранява за дълги години напред. Бих дал дясната си ръка да разбера дали е останал в България или окончателно я е напуснал. За него границите и полицията не значат нищо, това поне знам със сигурност. — Благото лице на Тургут сурово се намръщи.
— Значи не мислиш, че ще ни преследва? — простичко попита Хелън, но нещо в стойката на раменете й ми подсказа, че й е струвало голямо усилие да зададе въпроса си така нехайно.
Тургут поклати глава.
— Надявам се, че не, мадам професоре. Мисля, че сега той малко се страхува от вас двамата, тъй като го открихте там, където никой не го беше търсил.
Хелън замълча, но съмнението по лицето й не ми харесваше. Селим Аксой и мисис Бора я наблюдаваха с особена привързаност, забелязах аз; може би сега и те се чудеха как изобщо съм й позволил да се замесва в такава опасна работа, макар че успяхме да се върнем непокътнати.
Тургут се обърна към мен.
— Много съжалявам за приятеля ти Роси. За мен щеше да е удоволствие да се запозная с него.
— Сигурен съм, че двамата щяхте да си допаднете — искрено казах аз и улових ръката на Хелън. Очите й се напълваха със сълзи всеки път, когато споменавахме Роси, и сега тя пак гледаше встрани, сякаш да скрие мъката си.
— Да можех да се срещна и с професор Стойчев — въздъхна отново Тургут и остави чашата си на бронзовия поднос пред нас.
— Това щеше да е страхотно — казах аз и се усмихнах, като си представих как двамата учени сравняват записките си. — Двамата със Стойчев можехте да обедините знанията си за Османската империя и за средновековните Балкани. Може би един ден ще се срещнете.