Тургут поклати глава.
— Едва ли — каза той. — Между нас се издигат високи — и бодливи — прегради, както навремето между всеки цар и паша. Но ако отново имате възможност да поговорите с него или ако му пишете, непременно му изпратете моите почитания.
Това беше обещание, което лесно дадохме и с удоволствие щяхме да изпълним.
Селим Аксой помоли Тургут да ни попита нещо и Тургут мрачно го изслуша.
— Питаме се — каза ни той, — дали сред целия ужас и бъркотия сте успели да видите книгата, която описва професор Роси — житието на свети Георги, нали това беше? В Софийския университет ли го занесоха българите?
Когато истински се забавляваше, Хелън се смееше като малко момиче и едва се сдържах да не я целуна звучно пред всички. Откакто напуснахме гроба на Роси, тя едва се усмихваше.
— В куфарчето ми е — казах аз. — Поне засега.
Тургут се ококори от изумление и му трябваше поне минута, за да се върне към задълженията си на преводач.
— И как се озова там?
Хелън мълчеше и се усмихваше, затова аз се заех с обяснението.
— Аз самият се сетих за нея едва в София, в хотела.
Не, не можех да им разкажа цялата истина, затова им предложих редактирана версия.
А цялата истина беше, че когато най-накрая останахме за десет минутки насаме в хотелската стая на Хелън, аз я грабнах в ръцете си и целунах гарвановочерната й коса, придърпах я до рамото си, притиснах я до себе си през оцапаните ни с пръст дрехи сякаш беше другата ми половинка — липсващата половина на Платон, както тогава си помислих — и тогава почувствах не само облекчение от това, че оцеляхме до тази прегръдка, усетих не само красотата на дългите й кости, дъха й във врата ми, но и нещо ненормално в тялото й, нещо твърдо и убиващо. Отдръпнах се и я погледнах изплашено, но видях сухата й усмивка. Тя сложи пръст на устните си. Само ми напомняше — и двамата знаехме, че стаята сигурно се подслушва.
След миг тя сложи ръцете ми върху копчетата на блузата си, вече раздърпана и мръсна след преживяното. Разкопчах блузата й, като не смеех дори да се замисля какво става, и я смъкнах. Вече съм казвал, че по онова време дамското бельо беше доста сложно нещо, с тайни връзки и кукички и неподозирани отделения, нещо като скрита бронежилетка. До тялото на Хелън обаче се криеше и книга — увита в кърпичка и затоплена, — не огромния фолиант, който си представих, когато Роси ни каза за него, а такова мъничко томче, че би се побрало и в шепата ми. Подвързията му представляваше изкусно изработен златен обков върху подложка от дърво и кожа. Златото беше украсено със смарагди, рубини, сапфири, лунни камъни и фини перли — миниатюрно небе от скъпоценности в чест на светията по средата. Изтънчените му византийски черти изглеждаха сякаш нарисувани преди няколко дни, а не преди столетия, а огромните му, скръбни, опрощаващи змея очи като че ли гледаха право в моите. Веждите му се извиваха в изящни дъги над очите му, носът му беше дълъг и прав, а устата — тъжно безмилостна. Портретът се отличаваше с пълнота, завършеност и реализъм, каквито дотогава не бях срещал във византийското изкуство, беше напълно в духа на римското наследство. Ако вече не бях влюбен, щях да кажа, че това е най-красивото лице, което някога бях виждал, човешко, но и божествено, или пък божествено, но и човешко. По яката на робата му видях прелестно изписани букви. «Гръцки», каза Хелън. Гласът й беше само шепот в ухото ми. «Свети Георги.»
Вътре листовете бяха мънички парченца пергамент в зашеметяващо добро състояние, всяко изписано с изящен средновековен почерк, все на гръцки. Тук-там видях изкусно изработени илюстрации: свети Георги пробожда с копието си пихтиестата маса на гърчещия се змей под погледа на множество благородници; свети Георги приема мъничка позлатена корона от Христос, който му я поднася от небесния си престол; свети Георги на смъртно легло, оплакван от червенокрили ангели. Всяка миниатюра беше изпълнена с поразителни подробности. Хелън кимна и отново притегли ухото ми към устата си, притаила дъх. «Не съм специалист — прошепна тя, — но мисля, че като нищо е направена за императора в Константинопол — после ще се установи точно за кого. Това е печатът на късните императори.» И наистина, от вътрешната страна на заглавната корица беше нарисуван двуглав орел, птицата, която гледаше едновременно назад в августейшото минало на Византия и напред в безбрежното й бъдеще; очевидно зрението му не беше чак толкова остро, че да забележи и падането на империята под меча на един напорист неверник.