«Това значи, че датира поне от първата половина на петнайсети век — произнесох почти без глас. — Преди завоеванието.»
«О, мисля, че е още по-стара — прошепна Хелън и нежно докосна печата. — Баща ми… баща ми каза, че е много стара. Тук се виждат личните знаци на Константин Порфирогенет. Той е властвал през… — тя порови из мозъка си — през първата половина на десети век. Бил е на власт преди основаването на Бачковския манастир. Орелът вероятно е добавен по-късно.»
Едва чуто прошушнах: «Искаш да кажеш, че това е на повече от хиляда години?»
Внимателно стиснал книгата с две ръце, аз седнах на леглото до Хелън. Нито един от двама ни не продума; очите ни казваха повече или по-малко всичко. «Тя е в почти перфектно състояние. И ти възнамеряваш да изнесеш това богатство от България? Хелън — казах й с поглед, — не си наред. Та тя принадлежи на българския народ, не мислиш ли?»
Тя ме целуна, взе книгата от ръцете ми и я отвори на първата страница. «Подарък ми е от татко» — прошепна тя. Вътрешната заглавна страница беше увита с дебело парче кожа и тя внимателно пъхна пръсти под него. «Не съм го разглеждала, защото чаках да го видим заедно.» Тя измъкна пакет тънка хартия, гъсто изписана на пишеща машина. После заедно прочетохме, в мълчание, мъчителния дневник на Роси. Когато свършихме, никой не смееше да проговори, но и двамата плачехме. Накрая Хелън отново уви книгата в кърпичката си и я прибра в скривалището под дрехите си.
Тургут се усмихна, когато привърших със съкратената версия на тази история.
— Трябва обаче да ви кажа и още нещо, много е важно — изрекох аз. Описах им ужасното пленничество на Роси в библиотеката. Те слушаха със застинали, мрачни лица и когато стигнах до обстоятелството, че Дракула знае за продължаващото съществуване на гвардията, създадена от султана да го преследва, Тургут рязко пое дъх. — Съжалявам — казах аз.
Той бързо преведе думите ми на Селим, който наведе глава и после тихо нещо промълви. Тургут кимна.
— И аз чувствам онова, което той каза. Тази ужасна вест означава, че просто трябва още по-ожесточено да преследваме Набучвача и да пазим града си от набезите му. Негово Славно Величество Покровителя на Мирозданието точно това би наредил, ако беше жив. Така е. А какво ще правите с тази книга, когато се приберете у дома?
— Имам познат с връзки в една аукционна къща — казах аз. — Разбира се, ще бъдем много предпазливи и ще почакаме малко, преди да предприемем каквото и да било. Предполагам, че рано или късно някой музей ще я купи.
— А парите? — поклати глава Тургут. — Какво ще правите с толкова пари?
— Мислим по въпроса — отвърнах аз. — Нещо добро. Но още не знаем какво.
Самолетът ни за Ню Йорк отлиташе в пет и Тургут взе честичко да поглежда към часовника си веднага щом приключихме с обилния обяд на диваните. Той, за жалост, имал вечерни часове, но мистър Аксой щял да ни изпрати до летището с такси. Когато се изправихме да си тръгваме, мисис Бора измъкна един шал от най-фина кремава коприна, избродиран със сребърни нишки, и го уви около врата на Хелън. Той покри раздърпаното й черно сако и оцапаната яка и всички ахнахме — поне аз ахнах, но едва ли съм бил единствен. Над шала лицето й светеше с излъчването на императрица.
— За сватбата ти — каза мисис Бора и се вдигна на пръсти да я целуне.
Тургут целуна ръката на Хелън.
— Беше на майка ми — каза простичко той и Хелън направо онемя. Аз благодарих вместо нея и разтърсих ръцете им. Ще им пишем, ще мислим за тях. Живот и здраве, ще се видим отново.“
Глава 76
„Последната част от моята история най-трудно ще разкажа, защото въпреки всичко тя започва толкова щастливо. Кротко се върнахме в университета и аз пак се хванах на работа. Полицията ме разпита още веднъж, но явно прие, че пътуването ми в чужбина е било свързано с научна работа, а не с изчезването на Роси. По това време вестниците вече бяха надушили изчезването и го бяха превърнали в местна мистерия, която университетът подминаваше с мълчание, доколкото му беше възможно. Деканът, естествено, също ме разпита, но, също толкова естествено, аз не му казах нищо друго, освен че скърбя за Роси като всички останали. Същата есен с Хелън се венчахме в църквата на родителите ми в Бостън — дори и в разгара на обреда не можех да не забележа колко прост и обикновен беше, колко много му липсваше дъхът на тамян.
Родителите ми останаха малко учудени от това развитие на нещата, разбира се, но в края на краищата нямаше как да не харесат Хелън. До тях вродената й студенина изчезваше и когато им ходехме на гости в Бостън, често заварвах Хелън да се смее с майка ми в кухнята и да я учи да готви унгарски специалитети, или пък да обсъжда антропологически въпроси с баща ми в претъпкания му кабинет. Що се отнася до мен, макар че страдах заради загубата на Роси и заради тъгата, която тя явно причиняваше на Хелън, в моите спомени тази първа година е преизпълнена с щастие. Завърших дисертацията си с нов научен ръководител, чието лице през цялото време почти не забелязах. Не че холандските търговци вече не ме интересуваха; просто исках да завърша образованието си, за да можем най-накрая да се установим на някое приятно местенце. Хелън публикува дълга статия върху суеверията на влашките селяни, която се прие добре, и започна дисертация върху останките от трансилванските обичаи в Унгария.