В онези дни «Сен Матийо» беше истински действащ манастир и приютяваше дванайсет или тринайсет монаси, които водеха живота на предшествениците си от последните хиляда години, като изключим факта, че от време на време развеждаха туристи и държаха един автомобил на паркинга пред входа за собствена употреба. Двама монаси ни показаха прекрасната сводеста галерия на манастирския двор — спомням си колко се учудих, когато отидох до открития край на двора и видях стръмната бездна над скалите, отвесната канара и равнините долу. Планините край манастира са по-високи и от върха, където е кацнала самата обител, и на далечните им склонове виждахме бели венички, които — едва след миг осъзнах — бяха водопади.
Поседяхме на пейката край пропастта, като те държахме между нас, загледани в огромното обедно небе и заслушани в ромона на манастирския фонтан, изработен от червен мрамор — един Господ знае как са го замъкнали чак дотук преди толкова векове. Хелън отново изглеждаше по-весела и с удоволствие забелязах, че лицето й сякаш се беше умиротворило. Макар че понякога пак се натъжаваше, пътуването определено й се отразяваше добре.
Накрая Хелън каза, че иска по-добре да разгледа манастира. Сложихме те обратно в кенгуруто и обиколихме кухните и дългата манастирска трапезария, където монасите все още се хранеха, спалните, където поклонниците можеха да преспят на твърдите нарове, скриптория, една от най-старите части на комплекса, където са били преписвани и илюстрирани толкова много велики ръкописи. Една от тези реликви беше изложена под стъклен похлупак — Евангелие от Матей, отворено на страница, чиито полета бяха украсени с малки дяволчета, увиснали едно за друго чак до дъното на страницата. Хелън дори се усмихна на гледката. После влязохме в параклиса — беше малък, както и всичко останало в манастира, но каменните му пропорции бяха в идеална хармония; никога не бях виждал подобно изпълнение на романския стил, толкова уютно и красиво. В пътеводителя ни пишеше, че овалната външна част на апсидата е първият образец на романския стил, неочаквано архитектурно решение, което внесло светлина в олтара. В тесните прозорци имаше стъкла от четиринайсети век, а самият олтар беше безупречно подреден за месата в червено и бяло със златни свещници. Мълчаливо излязохме.
Накрая младият монах, който ни служеше за водач, каза, че сме видели всичко освен криптата и ние го последвахме надолу. Беше малка влажна дупка недалеч от покритата галерия, интересна от архитектурна гледна точка с романския си свод, поддържан от няколко клекнали колони, и с мрачно украсения каменен саркофаг от първия век от съществуването на манастира — там почиваше първият абат, обясни водачът ни. До саркофага седеше възрастен монах, изгубен в размисъл; когато влязохме, той вдигна глава, любезно и объркано, и ни се поклони, без да става от стола си.
— От векове спазваме обичая един от нас да бди над абата — обясни водачът ни. — Обикновено това е някой възрастен монах, който получава тази чест пожизнено.
— Колко странно — възкликнах аз, но на това място, вероятно заради студа, ти започна да хленчиш и да се въртиш на гърдите на Хелън и като видях, че тя е уморена, й предложих да те изнеса на чист въздух. Измъкнах се от влажната дупка с облекчение и отидох да ти покажа фонтана в двора с галерията.
Очаквах Хелън веднага да ме последва, но тя се задържа в подземието и когато отново излезе, лицето й беше толкова променено, че усетих внезапна тревога. Изглеждаше оживена — да, повесела не я бях виждал от месеци, — но и пребледняла, с разширени очи, съсредоточена върху нещо, което не разбирах. Приближих се към нея колкото можех по-небрежно; попитах я имаше ли нещо интересно долу.