Един монах обаче пристъпи напред и веднага познах стария монах, чиято работа беше да бди в криптата. Изразът на лицето му беше спокоен и благ, както предишния ден на светлината на газената лампа в криптата, с онова кротко объркване, което бях забелязал и тогава.
— Мадам ме заговори — каза той. — Не исках да нарушавам правилото, но тя беше толкова тиха, възпитана дама, че отговорих на въпросите й.
— Какво ви пита тя? — сърцето ми вече туптеше, но сега болезнено запрепуска.
— Попита ме кой е погребан тук и аз й обясних, че е един от първите ни абати и че ние благоговеем пред паметта му. После тя попита какви велики дела е извършил и аз й казах, че според нашата легенда — тук той погледна към абата, който му кимна да продължи, — според нашата легенда той е водил свят живот, но имал нещастието да умре прокълнат, така че се вдигал от ковчега си да пакости на монасите и затова се наложило да пречистят трупа му. Когато бил пречистен, от сърцето му поникнала бяла роза в знак, че Света Богородица му е простила.
— И затова ли седите да го пазите? — попитах аз трескаво.
Абатът вдигна рамене.
— Това е просто един от обичаите ни в негова памет.
Обърнах се към стария монах, потискайки желанието си да го стисна за гърлото и да видя как добродушното му лице посинява.
— И това предание ли разказахте на жена ми?
— Тя питаше за историята ни, мосю. Не видях нищо лошо да отговоря на въпросите й.
— И какво ви каза тя в отговор?
Той се усмихна.
— Благодари ми с милия си глас и ме попита за името ми и аз й отговорих — брат Кирил.
Той скръсти ръце пред корема си.
Отне ми известно време да осъзная значението на думите му, защото в първия момент името нищо не ми проговори заради френското ударение на последната сричка и заради невинното «брат». После трябваше да те стисна в ръцете си, за да не те изпусна.
— Казвате, че името ви е Кирил? Това ли казахте? Кажете го буква по буква!
Изненадан, монахът се подчини.
— Откъде е това име? — настоях аз. Не можех да овладея треперещия си глас. — Това истинското ви име ли е? Кой сте вие?
Абатът пристъпи напред, може би защото старецът изглеждаше искрено озадачен.
— Това не е рожденото му име — обясни той. — Всички приемаме ново име, когато дадем монашески обет. Винаги сред нас е имало брат Кирил — някой винаги носи това име, както имаме брат Мишел — ето този там, както…
— Нима искате да ми кажете — казах аз, като здраво те държах в ръце, — че преди този човек е имало друг брат Кирил, преди него още един и още един?
— О, да — каза абатът, очевидно учуден от ожесточения разпит. — Откакто манастирът ни се помни. Тук се гордеем с традициите си — и не обичаме новите порядки.
— Откъде идват тези традиции? — едва не изкрещях в лицето му.
— Не знам, мосю — търпеливо отвърна абатът. — Тук винаги е било така.
Приближих се до него и почти опрях нос в неговия.
— Искам да отворите саркофага в криптата! — казах аз.
Той отстъпи назад, потресен.
— Какво казвате? Това е невъзможно.
— Елате с мен. Ето — бързо те връчих в ръцете на младия монах, който ни развеждаше наоколо предишния ден. — Моля ви, бихте ли подържали дъщеря ми. — Той те взе далеч не толкова непохватно, колкото можеше да се очаква, и те гушна в ръцете си. Ти се разплака. — Елате — казах на абата. Завлякох го в криптата и той махна на останалите монаси да ни оставят. Бързо слязохме по стъпалата. В студената дупка, където брат Кирил беше оставил да горят две свещи, аз се обърнах към абата. — Няма нужда да казвате никому за това, но аз трябва да видя какво има в този саркофаг. — Замълчах, за да подчертая думите си. — Ако не ми помогнете, ще стоваря цялата сила на закона върху манастира ви.
Той ми хвърли един поглед — дали беше изпълнен със страх, или с ненавист, или с жалост? — и безмълвно се приближи до единия край на саркофага. Заедно хлъзнахме тежкия капак настрани, достатъчно, за да надникнем вътре. Вдигнах една от свещите. Саркофагът беше празен. Очите на абата се уголемиха и той върна капака на мястото му с мощен тласък. Двамата не сваляхме очи един от друг. Той имаше деликатно, интелигентно галско лице, което при други обстоятелства щях много да харесам.
— Моля ви, не казвайте на братята за това — каза той полугласно, после се обърна и се изкачи навън от криптата.
Последвах го, с мъка обмисляйки какво да правя оттук нататък. Трябваше да те взема и незабавно да се върна в Ле Бен, реших аз, да се уверя, че полицията наистина е предупредена за инцидента. Може би Хелън е решила да се върне в Париж преди нас — защо, не можех да си представя — може би дори е отлетяла за къщи. Ушите ми страшно пищяха, сърцето ми беше заседнало в гърлото, а кръвта ми напираше в устата.