Когато отново излязох в сводестата галерия, където се виждаше как слънцето вече облива планините, а птичките пееха и подскачаха по древните плочи, вече знаех какво се е случило. През последния час се бях мъчил да не мисля за това, но сега почти нямаше нужда да ми го казват, знаех го още когато видях двамата монаси, които тичаха към абата и викаха. Спомних си, че тези двамата бяха изпратени да търсят извън манастирските стени, в овощната градина, в зеленчуковите градинки, в горичките със суховати дървета, сред пръснатите канари. Те тъкмо се връщаха от стръмната страна — единият сочеше края на галерията, там, където предишния ден двамата с Хелън седяхме на една пейка, държахме те между нас и се взирахме в бездънната пропаст.
— Абате! — извика един от тях, сякаш не смееше направо да се обърне към мен. — Абате, по скалите има кръв! Там долу, в ниското!
В тази моменти думите липсват. Изтичах в края на галерията, без да те изпускам от ръце, а меката ти като цветенце бузка опираше във врата ми. Първите сълзи вече изпълваха очите ми и бяха по-горещи и горчиви от всякога. Надникнах над ниската стена. На не повече от пет метра по-надолу, върху един изпъкнал камък имаше алено петно — неголямо, но ясно забележимо на сутрешното слънце. Под него зееше бездната, издигаше се мъглица, кръжаха орли, а планините се спускаха досами корените си. Хукнах към главния вход, запрепъвах се навън край стените. Пропастта беше толкова дълбока, че даже и да не те държах, нямаше да успея да пропълзя до първата скална тераса. Стоях в прекрасната утрин, а от небесния ефир към мен се понесе вълната на загубата. После скръбта ме застигна и ме погълна в неописуем пламък.“
Глава 77
„Останах там три седмици — в Ле Бен и в манастира, претърсвах скалите и горите с местната полиция и с един екип, извикан от Париж. Майка ми и баща ми пристигнаха във Франция и останаха с теб, хранеха те, бутаха количката ти из града — мисля, че това правеха. Аз попълвах формуляри за мудните чиновници в малките им кабинетчета. Водех безполезни телефонни разговори, търсейки думи на френски да изразя величината на загубата си. Ден след ден преравях горите в дъното на скалите, понякога в компанията на един детектив със студена физиономия и помощниците му, а понякога сам със сълзите си.
Отначало исках да намеря Хелън жива, да я видя как пристъпва към мен с обичайната си суха усмивка, но накрая бях съгласен да видя дори и бездиханното й тяло, надявах се да го намеря някъде между камъните и храсталаците. Ако можех да отнеса тялото й у дома — или в Унгария, мислех си понякога, — щях поне да имам нещо от нея, което да тача, което да погреба, всичко щеше да свърши и щях да остана сам с мъката си. Почти не смеех да призная пред себе си, че тялото й ми трябваше и по друга причина — да се уверя, че смъртта й е напълно естествена, или да изпълня горчивото задължение, което извърших и с Роси. Защо не намирах тялото й? Понякога, особено сутрин, чувствах, че тя просто е паднала, че никога не би ни оставила нарочно. Тогава вярвах, че е възможно да е намерила невинен, естествен гроб някъде в горите, дори и никога да не го открия. Но следобед вече си спомнях само депресиите и странните й настроения.
Знаех, че ще тъжа за нея до края на живота си, но тази пълна липса на труп ме измъчваше. Местният лекар ми даде успокоително, което да вземам вечер, за да мога да спя и с нови сили да търся из гората на следващия ден. Когато полицията предпочете да се занимава с по-наложителни проблеми, останах да търся сам. Понякога намирах сред храстите други находки — камъни, тухли от комин и дори един счупен орнамент във формата на фантастично чудовище — дали той беше паднал много по-далеч от Хелън? Сега по манастирските стени имаше по-малко чудовищни орнаменти.
Накрая родителите ми ме убедиха, че не мога да остана тук вечно и трябва да се върна в Ню Йорк, после винаги мога да дойда и пак да търся. Полицията в цяла Европа беше предупредена от френските си колеги; ако Хелън беше жива — утешително ми казваха те, — все някой ще я намери. В края на краищата се отказах не защото тези уверения ми подействаха, а заради самата гора, заради космическата бездна на скалите, гъстотата на храстите долу, които раздираха панталоните и саката ми, докато се провирах между тях, заради ужасната височина и дебелина на дърветата, заради тишината, която ме обграждаше, когато спирах да ровя и застивах неподвижно за няколко минути.
Преди да си тръгнем, помолих абата да каже молитва за Хелън в далечния край на галерията, откъдето тя беше скочила. Той го превърна в цяла служба, събра монасите около себе си и вдигаше в простора ту един, ту друг ритуален предмет — не ме интересуваше какви бяха — и пееше над бездната, която моментално поглъщаше гласа му. Баща ми и майка ми стояха до мен, майка ми не спираше да бърше сълзите си, а ти хленчеше в ръцете ми. Държах те здраво; тези седмици почти бях забравил колко мека беше тъмната ти коса, колко силни бяха ритащите ти крака. Преди всичко, ти беше жива; дишаше в брадичката ми, а ръчичката ти дружелюбно ме прегръщаше през врата. Когато ме разтърсваха ридания, ти скубеше косата ми и дърпаше ухото ми. С теб на ръце аз се заклех, че ще се опитам да продължа напред, че все някак ще живея.“