Глава 78
С Барли се спогледахме над картичките от майка ми. Както и писмата на баща ми, те прекъсваха, без да ми дадат повече яснота за настоящето. Главното, онова, което изгаряше ума ми, бяха датите им. Тя ги беше писала след смъртта си.
— Отишъл е в манастира — казах аз.
— Да — съгласи се Барли. Събрах картичките и ги оставих върху мраморния плот на тоалетката.
— Да тръгваме — казах аз. Надникнах в чантичката си, извадих малкия сребърен нож от канията и внимателно го пуснах в джоба си.
Барли се наведе и ме целуна по бузата. Изненадах се.
— Да тръгваме — рече той.
Пътят към „Сен Матийо“ беше по-дълъг, отколкото го помнех, прашен и горещ дори и в късния следобед. В Ле Бен нямаше таксита — поне наоколо не се виждаха — така че поехме пеша, като бързо крачехме през ширналите се нивя, докато не стигнахме в подстъпите на гората. Оттам пътят се заизкачва към върха. Когато влязохме в гората, смесица от маслинови дръвчета, борове и исполински дъбове, сякаш се озовахме в катедрала; беше сумрачно и хладно и ние инстинктивно снишихме глас, макар че и без това не говорехме много. Бях гладна, въпреки цялата си тревога; дори не бяхме изчакали обещаното от управителя кафе. Барли свали памучната си шапка и избърса чело.
— Тя не би могла да оживее след такова падане — казах аз, когато успях да се преборя със стегнатото си гърло.
— Така е.
— Баща ми изобщо не допуска — поне не в писмата си, — че може да е била блъсната надолу.
— И това е така — каза Барли и пак нахлупи шапката.
Помълчах за малко. Единственият звук бяха стъпките ни по неравния паваж — дотук пътят все още беше павиран. Не исках да изричам всичко това, но думите сами изригнаха.
— Професор Роси казва, че самоубийството създава риск мъртвият да се превърне в… да се превърне в…
— Спомням си — простичко каза Барли. Помислих си, че по-добре да беше замълчал. Пътят вече се виеше високо в планината. — Може би ще мине някоя кола — добави той.
Никаква кола обаче не мина и ние вървяхме все по-бързо и по-бързо и така се запъхтяхме, че почти не приказвахме. Когато излязохме от гората след последния завой, стените на манастира ме изненадаха; не бях запомнила този завой, нито неочаквано голата поляна на върха на планината, безкрайната вечер, която се спускаше над нас. Смътно си спомних равния прашен паркинг пред главния вход, където днес нямаше никакви коли. Къде бяха туристите, почудих се аз. Миг по-късно се приближихме достатъчно, за да прочетем табелата — комплексът е в ремонт, този месец не се допускат посетители. Надписът не забави крачката ни.
— Хайде — каза Барли. Той улови ръката ми, което много ме зарадва, защото се бях разтреперила.
Стените около портите сега бяха опаковани в скелета. На пътя ни стоеше подвижна бетонобъркачка. Бетон? Тук? Дървените врати под портала бяха плътно затворени, но не и заключени, както установихме, когато предпазливо натиснахме железния пръстен. Не ми се харесваше идеята да се вмъкнем вътре неканени; не ми харесваше и фактът, че от баща ми нямаше никаква следа. Може би той още беше долу в Ле Бен или на съвсем друго място. Възможно ли беше да претърсва дъното на пропастта, както преди години, на десетки метри под нас, недостижим за погледите ни? Започнах да съжалявам, че се поддадохме на порива да се качим направо в манастира. Освен това, макар че същинският залез щеше да настъпи може би след час, слънцето бързо се спускаше на запад зад Пиренеите и чезнеше зад най-високите върхове. Гората, от която бяхме излезли, вече беше потънала в дълбоки сенки и скоро цветовете на деня съвсем щяха да се изличат по манастирските стени.
Пристъпихме вътре, предпазливо, и се изкачихме в двора с покритата галерия. По средата ясно бълбукаше червеният мраморен фонтан. Там бяха и изящните усукани колони, които помнех, дългата галерия, розовата градина в единия край. Златистата светлина липсваше и на нейно място бяха паднали гъсти пръстенокафяви сенки. Наоколо беше пусто.