— Мислиш ли, че трябва да се върнем в Ле Бен? — прошепнах на Барли.
Той тъкмо се канеше да ми отговори, когато доловихме звук — пеене — от църквата в другия край на галерията. Вратите й бяха затворени, но ясно чувахме песнопенията на службата с интервалите на мълчание.
— Всички са там — каза Барли. — Може би и баща ти е там.
Аз обаче се съмнявах.
— Ако е там, сигурно е отишъл долу… — не довърших и се огледах из двора. Бяха минали почти две години, откакто бяхме идвали тук с баща ми — за втори път, както стана ясно от писмата му — и отначало не успях да си спомня къде беше входът за криптата. Изведнъж видях вратата, която сякаш се беше отворила в близката стена, без да я забележа. Сега си спомних фантастичните създания, издълбани в камъка край вратата — грифони и лъвове, дракони и птици, причудливи животни, които не можех да разпозная, хибриди между доброто и злото.
С Барли погледнахме към църквата, но вратите й бяха плътно затворени, и се промъкнахме през двора към входа на криптата. За малко постояхме отпред под погледа на застиналите зверове и като гледах мрака, в който трябваше да се спуснем, сърцето ми се сви. После си спомних, че там вътре може би стоеше баща ми и всъщност може би се намираше в ужасна беда. Пък и Барли още държеше ръката ми, висок и решителен. Бях почти сигурна, че сега ще измърмори нещо за странните истории, в които се забърква моето семейство, но той стоеше до мен напрегнато, готов като мен да срещне каквото и да ни очакваше.
— Нямаме светлина — прошепна той.
— Е, не можем да влезем в църквата и да си вземем — ненужно отбелязах аз.
— Имам запалка — Барли я измъкна от джоба си. Не знаех, че пуши. Той бързо щракна, задържа пламъка над стъпалата и двамата заедно слязохме в мрака.
Отначало наистина беше тъмно и напредвахме пипнешком надолу по стръмните древни стъпала, но после видях светлинка в дълбините на сводестото помещение — не беше от запалката на Барли, която той припалваше през няколко секунди — и ужасно се уплаших. Треперливата светлинка беше някак си по-лоша и от пълния мрак. Барли стисна ръката ми, докато не почувствах как в пръстите ми кръвта спря да тече. В края си стълбището завиваше и когато обиколихме последния завой, си спомних какво ми беше разказвал баща ми — че това е корабът на най-старата църква на манастирския комплекс. Там беше огромният каменен саркофаг на абата. Там беше призрачният кръст, издълбан в старинната апсида, ниският свод над нас, един от най-ранните запазени образци на романския стил в цяла Европа.
Зърнах всичко това с периферното си зрение, тъй като точно тогава една сянка се отдели от гъстия мрак от другата страна на саркофага и се изправи — беше мъж с фенер. Той ни видя в същия миг, когато и ние го забелязахме, и ми се стори, че възкликна:
— Исусе Христе!
Втренчихме се един в друг.
— Какво правиш тук? — полугласно попита той, местейки поглед ту към мен, ту към Барли, вдигнал фенера току пред лицата ни. Тонът му беше яростен — пълен с гняв, страх, любов. Пуснах ръката на Барли и изтичах около саркофага при баща си, а той ме прегърна.
— Исусе! — изрече, галейки главата ми. — Изобщо не биваше да си тук.
— Прочетохме онази глава в оксфордския архив — прошепнах аз. — Страхувах се, че ти… — не успях да довърша. Сега, след като го бяхме намерили и се уверих, че е жив и на себе си, цялата се разтреперих.
— Изчезвайте оттук — каза той, а после ме притисна по-силно. — Не. Късно е — не трябва да оставате навън сами. Имаме още няколко минути до залез-слънце. Ето — подаде ми той фенера, — дръж това, а ти — каза на Барли — ми помогни с капака.
Барли пристъпи напред веднага, макар че забелязах как и неговите колене трепереха, и помогна на баща ми бавно да плъзне надолу капака на огромния саркофаг. Тогава видях, че баща ми беше облегнал дълъг кол на близката стена. Явно се беше приготвил да съзре в каменния ковчег лицето на някакъв отдавна преследван кошмар, но не беше готов за онова, което наистина видя. Хем ми се искаше, хем не смеех да погледна вътре, но вдигнах фенера и всички надникнахме долу в празния саркофаг, в прахта.
— Господи — възкликна баща ми.
Никога досега не бях чувала в гласа му тази нотка на пълно отчаяние и си спомних, че той не за пръв път вижда празен ковчег. Баща ми се препъна напред и чух как колът се стовари върху каменния под. Стори ми се, че ще заплаче, ще заскубе косите си, наведен над пустия гроб, но той стоеше вцепенен от мъка.
— Господи — каза пак, почти без глас, — мислех, че съм отгатнал и мястото, и датата, най-накрая… мислех, че…