Той не довърши, защото тогава от сенките в старинния напречен неф, където не проникваше и лъч светлина, изплува фигура, която не приличаше на нищо познато. Беше толкова необикновено привидение, че нямаше да мога да изпищя, дори и страхът да не сковаваше гърлото ми. Фенерът ми осветяваше стъпалата и краката му, едната ръка и рамото, но не и засенченото лице, а аз бях прекалено стъписана, за да вдигна фенера по-високо. Примъкнах се към баща си, както и Барли, и сега и тримата стояхме почти затулени зад преградата на празния саркофаг.
Фигурата леко се приближи и спря, лицето оставаше все така скрито в сянката. Вече виждах, че силуетът беше човешки, но не се движеше като човешко същество. Краката му бяха обути в тесни черни ботуши, неописуемо различни от всички видове ботуши, които някога бях виждала, и тихо пошляпваха по камъните, когато той крачеше напред. Край тях се спускаше плащ или може би просто по-голяма сянка, а яките му крака бяха обути в тъмно кадифе. Не беше висок като баща ми, но раменете му под тежкото наметало бяха широки, а неясният силует някак създаваше впечатление, че е много по-едър, отколкото беше в действителност. Плащът очевидно имаше качулка, защото цялото му лице беше скрито. След първата ужасна секунда видях и ръцете му, бели като кости под тъмните дрехи, с пръстен със скъпоценен камък.
Беше толкова истински, толкова близо до нас, че не смеех да издишам; всъщност дори ми се стори, че ако се насиля да се приближа до него, ще възвърна дишането си, и ми се прииска да го доближа. Усещах сребърния нож в джоба си, но нищо не беше в състояние да ме убеди да го взема в ръка. Там, където трябваше да е лицето му, нещо просветваше — дали бяха червеникавите очи? Или зъбите, или усмивката му? А после, в неочакван изблик на думи, той проговори. Казвам изблик, защото никога не бях чувала такъв звук, такъв безреден поток от думи, които можеха да са много езици едновременно или един чуден, но непознат за мен език. След миг обаче хаосът се подреди в думи, които разбирах, макар да имах чувството, че усещам значението им в кръвта си, а не ги чувам с ушите си.
Добър вечер. Поздравления.
В този миг баща ми сякаш се съвзе. Не знам как намери сили да проговори.
— Къде е тя? — извика той. Гласът му трепереше от страх и ярост.
Ти си забележителен учен.
Не знам защо, но в същия момент тялото ми сякаш тръгна към него по собствена воля. Баща ми протегна ръка почти в същата секунда и здраво стисна ръката ми, така че фенерът се олюля и край нас затанцуваха страховити сенки и светлинки. В тази секунда светлината беше по-ярка и аз зърнах малко от лицето на Дракула, само извивката на отпуснатите черни мустаци, скулата, която като нищо можеше да е гол череп.
Ти се оказа най-решителен. Ела с мен и ще те даря с познанието на десет хиляди живота.
Още не знаех как успявах да го разбера, но чувствах, че говореше на баща ми.
— Не! — извиках аз. Бях толкова ужасена от собствения си вик, от това, че изобщо бях проговорила, и ми се стори, че сякаш за миг изгубих съзнание. Усещах, че привидението пред нас навярно се усмихваше, макар че лицето му отново беше потънало в сянка.
Ела с мен или ми дай дъщеря си.
— Какво? — попита баща ми едва чуто. В този миг осъзнах, че той не разбираше думите на Дракула, може би дори не го чуваше. Баща ми просто отговаряше на моя вик.
Фигурата сякаш размисляше в мълчание. Странните му обувки се размърдаха върху каменния под. Под старинните дрехи осанката му беше не само зловеща, но и някак изискана, като на стар владетел.
Дълго чаках учен с твоята дарба.
Сега гласът беше омекнал, но звучеше безкрайно заплашително. Стояхме в тъмнината, която сякаш струеше от тъмната фигура и ни обливаше.
Ела с мен доброволно.
Сега сякаш баща ми помръдна към него, все така здраво стиснал ръката ми. Очевидно той усещаше онова, което не разбираше. Рамото на Дракула потрепна; той премести ужасяващата си тежест от единия крак на другия. Тялото му сякаш излъчваше смърт и все пак той беше жив и силен.
Не ме карай да чакам. Ако не дойдеш сам, аз ще те отведа.
Баща ми като че ли събираше цялата си сила.
— Къде е тя? — изкрещя той. — Къде е Хелън?
Фигурата се изправи и видях разярения блясък на зъбите, скулите, очите, сянката на качулката, поклащаща се над лицето му, нечовешкия юмрук, стиснат на ръба на светлината. Макар че той дори не помръдваше, аз имах ужасното чувство, че някакъв звяр се снишава за скок, за да се хвърли отгоре ни, а после по сенчестите стълби зад него се чуха стъпки, нещо се стрелна напред, но ние не го видяхме, а само усетихме движението на въздуха. С писък, който сякаш не излезе от мен, вдигнах фенера и видях лицето на Дракула — никога няма да го забравя, — а после, за огромно мое изумление, видях още една фигура, която стоеше точно зад него. Вторият човек очевидно беше слязъл по стълбите, същият тъмен и наметнат силует като неговия, но по-здрав и несъмнено жив човек. Мъжът тичаше, а във вдигнатата му ръка просветваше нещо ярко. Дракула обаче вече беше усетил присъствието му, обърна се с протегната ръка и го отблъсна. Силата на Дракула трябва да е била свръхестествена, защото изведнъж яката човешка фигура се блъсна в стената на криптата. Чухме силен глух удар, после стенание. Дракула се въртеше наляво-надясно в зловещо раздвоение, първо към нас, а после към стенещия човек.