— Целият ми разказ би отнел много, много време — рече тя меко, — но сега мога да ви кажа поне някои неща. Първо, че съжалявам. Причиних ти много мъка, Пол, знам — погледна тя баща ми от другата страна на камината. Барли се размърда с неудобство, но тя го спря с властен жест. — На себе си обаче причиних още по-голяма мъка. Второ, и това трябваше отдавна да съм ти го казала, но сега нашата дъщеря — усмивката й беше нежна, а в очите й проблясваха сълзи, — нашата дъщеря и приятелите ни могат да бъдат мои свидетели. Жива съм, не съм една от живите мъртви. Той не успя да ме нарани трети път.
Исках да погледна баща ми, но не можех да отместя очи. Това за него беше много личен миг. Не го чух обаче да хълца на глас.
Тя замълча и явно си поемаше дъх.
— Пол, когато отидохме в „Сен Матийо“ и разбрах за обичаите им — за абата, който ставал в смъртта си, и за брат Кирил, който го пазел, — бях обзета от отчаяние, но и от нетърпимо любопитство. Усетих, че желанието ми да видя това място, копнежът ми по него не биха могли да са съвпадение. Преди да отидем във Франция, аз бях подновила проучванията си в Ню Йорк — без да ти кажа, Пол — с надеждата да открия втория гроб на Дракула и да отмъстя за смъртта на баща си. Не бях попадала обаче и на дума за „Сен Матийо“. Копнежът ми да отида там се появи едва когато прочетох за него в пътеводителя. Беше най-обикновено желание без научно обяснение.
Тя се огледа сред нас, навела прекрасния си профил.
— Поднових изследванията си в Ню Йорк, защото се чувствах виновна за гибелта на баща си — бях го убила с желанието си да го надмина, да изоблича предателството му към майка ми — и не можех да понеса тази мисъл. После реших, че злодейската ми кръв — кръвта на Дракула — ме е накарала да постъпя така и осъзнах, че съм преляла тази кръв и на своето бебе, макар да мислех, че съм се възстановила от заразата на неживите.
Тя поспря, за да погали бузата ми и да хване ръката ми. Потръпнах от докосването й, от близостта на тази необикновена, близка жена, която се навеждаше към рамото ми на дивана.
— Чувствах се все по-недостойна и когато чух обяснението на брат Кирил за легендата за Сен Матийо, разбрах, че никога няма да намеря спокойствие, докато не науча повече. Вярвах, че ако намеря Дракула и го унищожа, може да се възстановя напълно, да стана добра майка, да получа нов живот. Когато ти, Пол, заспа, излязох в покритата галерия. Смятах отново да сляза в криптата с пистолета и да се помъча да отворя саркофага, но знаех, че няма да се справя сама. Докато се колебаех дали да те събудя или не, дали да те помоля за помощ, седнах в края на галерията на пейката, която гледаше към пропастта. Знаех, че не трябва да оставам там сама, но нещо ме теглеше натам. Луната светеше прекрасно, а по планинските склонове се стелеше тънка мъгла.
Очите на Хелън неочаквано се разшириха.
— Както си седях там, мравки ме полазиха по гърба, сякаш нещо беше застанало точно зад мен. Бързо се обърнах и в другия край на галерията, където луната не можеше да огрее, мярнах някакъв тъмен силует. Лицето му беше в сянка, но по-скоро усещах, отколкото виждах втренчените му в мен пламтящи очи. Беше въпрос на секунди да разпери крила и да ме достигне, а аз стоях съвсем сама до парапета. Изведнъж чух гласове, мъчителни гласове в собствената си глава, които ми казваха, че никога няма да надвия Дракула, че този свят е негов, а не мой. Казаха ми да скачам, докато още съм на себе си, и аз като насън станах и скочих.
Сега тя седеше съвсем изправено, загледана в огъня, а баща ми скри лицето си в шепи.
— Исках да падна свободно, като Луцифер, като ангел, но не бях забелязала онази скали. Всъщност се ударих в тях и нараних главата и ръцете си, но там имаше и дебела възглавница от трева и затова ударът не ме уби, нито счупи костите ми. След няколко часа, мисля, се събудих от нощния студ, усетих кръв по лицето и врата си и видях залязващата луна и бездната под мен. Господи, ако се бях претърколила, вместо да припадна — тя замълча за миг. — Знаех, че няма да мога да ти обясня какво съм направила и ме обзе срам чак до лудост. Чувствах, че вече не съм достойна нито за теб, нито за дъщеря ни. Когато се посъвзех, се изправих и видях, че не съм изгубила много кръв. Макар че всичко ме болеше, нямах нищо счупено и знаех, че той не ме беше застигнал — явно и той ме беше отписал, когато скочих. Бях ужасно слаба и трудно ходех, но обиколих манастирските стени и в тъмното слязох надолу по пътя.